Остана така известно време, после започна да драска в полето: „По всяка вероятност ще работи по запълване на дупките. Сериозни дупки. Липса на трайност. Истинската жертва е Л., а не X., която е обикновен нарцис…“ Подчерта на два пъти думичката „нарцис“, после отгърна на друга страница, озаглавена „Поведение след нарушението“. До слуха му достигна шумът на течаща вода и той вдигна глава. Беше изненадан, че не го е доловил по-рано. „Натрупване на критична маса. Апогеят ще бъде най-късно по Коледа. Напрежението му става непоносимо. Ще убие по Коледа, а може би и по-рано…“ Дописа изречението спокойно и бавно вдигна глава. Беше я усетил още преди да чуе стъпките й.
— Кой беше? — попита Хенри, съкратено от Хенриета. Беше се изправила на стълбищната площадка, ръката й леко докосваше перилата.
— Добро утро — поздрави Бентън. — Обикновено вземаш душ. Има и кафе…
Хенри придърпа червения фланелен пеньоар около слабичкото си тяло, после сънливите й зелени очи се спряха върху лицето на Бентън и започнаха да го изучават с такова предизвикателство, сякаш продължаваха някакъв незавършен спор. Беше на двадесет и осем години, привлекателна по един доста особен, но съвсем не неприятен начин. Чертите й бяха далеч от съвършенството, главно благодарение на доминиращия нос, който, според собствената й пристрастна преценка, бил прекалено голям. Зъбите й също не бяха съвършени и в момента нищо не можеше да я убеди, че има хубава усмивка и е твърде съблазнителна. Бентън никога не беше се опитвал да я убеждава в това, нямаше такива намерения и за в бъдеще. Това просто беше прекалено опасно.
— Чух, че разговаряш с някого — подхвърли тя. — Луси ли беше?
— Не.
— О! — тя разочаровано сви устни, а в очите й проблеснаха гневни искрици. — Кой беше тогава?
— Личен разговор, Хенри — рече той и бавно свали очилата си. — Непрекъснато говорим за границите… Правим го буквално всеки ден, нали?
— Знам — отговори тя. Ръката й продължаваше да лежи върху парапета. — Но с кого говори, след като не е била Луси? Може би с леля й? Луси непрекъснато бърбори за леля си…
— Леля й не подозира, че си тук, Хенри — търпеливо отвърна Бентън. — За това знаят само Луси и Руди.
— Аз пък знам всичко за теб и леля й!
— Само Луси и Руди знаят, че си тук — повтори той.
— Значи е бил Руди. Какво искаше? Винаги съм усещала, че ме харесва… — Усмивката направи лицето й особено, някак неспокойно. — Руди е истинска прелест. Би трябвало да го сваля. Можех да го направя по време на разходката с онова ферари. Можех да го направя с когото си искам, докато карах ферарито. Което не означава, че искам Луси да има ферари…
— Границите, Хенри — повтори Бентън, отказвайки да приеме пълното поражение, пред което беше изправен. Отново го обзе чувството за безнадеждност, от което не можеше да се освободи, откакто Луси долетя в Аспен, за да му повери Хенри.
— Ти няма да я нараниш — беше му казала тя. — Някой друг ще го стори, ще се възползва от нея и ще открие с какво се занимавам.
— Аз не съм психиатър — беше отвърнал Бентън.
— Тя се нуждае от съветник за постинцидентния стресов период, и този човек задължително трябва да бъде психолог криминалист. Като теб. Ти можеш да го направиш, можеш да разбереш какво се е случило. Трябва да знаем какво е станало — настояваше извън себе си Луси. Тя никога не изпадаше в паника, но състоянието й тогава беше съвсем близо до паниката. Беше твърдо убедена, че Бентън може да определи психическото състояние на всеки. Което, дори да беше вярно, не означаваше, че може да помогне на всички. Хенри не беше затворница и можеше да си тръгне, когато пожелае. А Бентън беше сериозно обезпокоен от факта, че тя нямаше никакво намерение да го стори и очевидно се забавляваше.
За четирите дни в компанията на Хенри Уолдън Бентън беше премислил много неща. Жената беше имала психически проблеми и преди опита за убийство. Ако не бяха снимките, доказващи недвусмислено присъствието на чужд човек в къщата на Луси, Бентън положително би заключил, че опит за убийство изобщо не е имало. Изпитваше неприятното чувство, че сегашната самоличност на Хенри е само експониране на самоличността й преди нападението. Това го тревожеше и той не можеше да разбере какво си е помислила Луси при срещата си с Хенриета. Накрая реши, че Луси въобще не е мислила. Друг отговор просто нямаше.