— Хей, как се казваш? — подвикна Филдинг към един младеж с бръсната глава, който приличаше на войник от погребалната команда на Форт Ли.
— Бейли, сър.
Скарпета забеляза още няколко млади мъже и жени в бели престилки, с лицеви маски и ръкавици, най-вероятно армейски медици на курс. Запита се дали не им предстои командировка в Ирак. Под престилките им се виждаха части от масленозелени униформи, абсолютно еднакви по цвят с разцепените работни панталони на господин Уитби.
— Направи услуга на погребалната агенция и заший този каротид, Бейли — избоботи Филдинг. Скарпета мислено се учуди на грубостта му. Когато работеше под нейно ръководство беше по-любезен, отбеляза тя. Не раздаваше заповеди и не търсеше грешките на хората.
Войникът очевидно се смути. Татуираната му дясна ръка замръзна във въздуха, стиснала голяма извита игла, от която се проточваше конец с дебелина №7. Заповедта на Филдинг го завари да помага при зашиването на Т-образния срез на едно вече обработено тяло, чиято аутопсия беше започнала преди оперативката. На всичкото отгоре тя беше издадена неправилно, тъй като не младежът, а щатният асистент в моргата знаеше как се завързва и зашива сънната артерия. Скарпета изпита съжаление към момчето, в чиито очи се четеше пълно объркване. Ако Филдинг беше под нейно ръководство, със сигурност щеше да го дръпне настрана и да го скастри за грубото отношение.
— Слушам, сър — отговори младежът. — Тъкмо се готвех да го направя, сър.
— Наистина ли? — подхвърли Филдинг с глас, който накара всички присъстващи в моргата да вдигнат глави. — А знаеш ли защо се завързва каротидната артерия?
— Не, сър.
— В знак на любезност, ето защо — троснато поясни Филдинг. — Основен кръвоносен съд, какъвто е каротидната артерия, се завързва на възел за улеснение на балсаматорите от погребалната агенция, които иначе трябва да ровят в тялото и да я търсят. Жест на любезност, Бейли…
— Разбирам, сър.
— Господи Исусе! — продължи да мърмори Филдинг. — Всеки ден съм принуден да търпя това. В моргата е цяла манифестация. Но Маркъс не е тук, нали? — Химикалката му отново затича по страниците на бележника. — Няма и да го видиш. От четири месеца е шеф, но все още не е направил и една шибана аутопсия. О, и още нещо… Ако случайно не ти е направило впечатление, той много обича да кара хората да го чакат. Едно от любимите му неща, нека ме извини господинът… — Махна към трупа между тях. — Ако ми беше звъннала, щях да ти кажа да не си правиш труда да пътуваш чак дотук…
— Наистина трябваше да ти звънна — кимна тя, наблюдавайки как петима души се опитват да прехвърлят една огромна жена от количката на металната маса. От носа и устата й течеше кървава слуз. — Какви огромни паласки! — Имаше предвид нагънатите тлъстини в областта на корема и талията, които са характерни за всички пълни жени. Със смяната на темата обаче даваше сигнал на Филдинг, че не желае да коментира доктор Маркъс в неговата морга, пред неговите колеги.
— Шибаният случай е мой! — промърмори Филдинг, имайки предвид Джили Полсън. — Тоя задник не е стъпил в моргата откакто докараха тялото, но всички знаят, че работата ще се размирише. Първата му по-яка издънка. О, престани с твоите укорителни погледи, доктор Скарпета! — Продължаваше да се обръща към нея на фамилно име, въпреки че тя многократно го беше окуражавала да й казва Кей, тъй като го смяташе за приятел. Не го направи, докато й беше подчинен, отказваше да го стори и сега. — Никой не ни чува, ако това те притеснява… Имаш ли някакви планове за вечеря?
— Надявах се да вечеряме заедно — отвърна тя, докато му помагаше да смъкнат калните работни обувки на господин Уитби, изработени от дебела кожа. Пръстите й с мъка развързаха мокрите връзки и издърпаха навън дебелите езици. Беше улеснена от факта, че трупното вкочанясване беше в начална фаза и тялото беше все още топло и отпуснато.
— Как, по дяволите, успяват да се размажат тези хора? — промърмори с удивление Филдинг. — Можеш ли да ми кажеш, а? Не мога да си го обясня и това си е… Окей, всичко е наред. У дома, в седем. Все още живея на старото място…
— Ще ти кажа как го правят — въздъхна Скарпета и пред очите й отново изплува фигурата на Уитби, изправена в опасна близост до огромното колело на трактора. — Имат някакъв технически проблем и искат да го разрешат. За целта вдигат капака и започват да човъркат в мотора, без да мислят къде са застанали. Ръгат с отвертката някъде около стартера, той изведнъж включва и тракторът тръгва, тъй като е бил оставен на скорост… На това му се вика лош късмет. В случая имаме човек, който е прегазен точно през средата на тялото… — Посочи с пръст шарките от грайфера, отпечатали се върху зелените работни панталони на Уитби и черното яке, върху което с дебел червен конец беше избродирано името му. — Аз лично го видях изправен пред огромното колело.