Бентън я наблюдаваше как си налива кафе. Пред очите му изплува безжизненото й тяло, запечатано върху фотографската плака. Това, че тялото беше красиво, не му правеше никакво впечатление. Отбеляза го като факт, може би красотата й е пробудила желанието за насилие у човека, опитал се да я убие. Хенри бе слаба, но в никакъв случай кльощава. Гърдите и интимното й окосмяване бяха развити абсолютно нормално и не биха привлекли вниманието на педофил. В момента на нападението тя е била сексуално активна.
Гледаше я как се връща към коженото кресло, стиснала с две ръце чашата си. Несъобразителността й изобщо не го безпокоеше. Възпитаният човек би попитал дали и той желае още кафе, но Хенри беше сред най-егоистичните и безчувствени хора, които познаваше. И преди нападението е била такава, и след нападението щеше да си бъде все същата егоистка. Най-добре би било, ако не се доближава повече до Луси… С лека въздишка си напомни, че няма право нито да пожелава такова нещо, нито да съдейства за превръщането му във факт.
— Хенри — промърмори той, докато ставаше да си налее допълнителна порция кафе. — Тази сутрин готова ли си да направим един преглед на фактите?
— Да, но нищо не мога да си спомня — каза тя. — Знам, че не ми вярваш, но…
— Защо си убедена в това? — Наля си кафе и бавно се върна в дневната.
— Докторът не ми повярва…
— О, докторът. Той наистина каза, че не ти вярва… — Отново зае мястото си на дивана. — Мисля, че знаеш какво е мнението ми за този доктор, но ще ти го припомня още веднъж. Човекът възприема жените като истерички. Не ги харесва и не ги уважава, страхува се от тях. Той е лекар в „Бърза помощ“ и няма никаква представа за насилниците и техните жертви.
— Мисли, че сама съм си причинила всичко това! — гневно изсъска Хенри. — Чух как го споделя със сестрата.
Бентън беше внимателен с реакцията си. Хенри му предлагаше нова информация. Оставаше му да се надява, че тя отговаря на истината.
— Разкажи ми — рече. — Много бих искал да чуя какво е казал на сестрата…
— Би трябвало да го дам под съд тоя задник! — добави все така гневно тя.
Бентън запази мълчание и бавно отпи от кафето си.
— И може би наистина ще го направя! — продължи навъсено Хенри. — Помисли, че не го чувам, защото, когато влезе в стаята, очите ми бяха затворени. Бях почти заспала и сестрата се готвеше да излезе, но въпреки това чух всичко…
— Престорила си се на заспала, така ли? — пожела да се увери Бентън.
Тя кимна с глава.
— Ти ги умееш тези неща. Някога си била професионална актриса…
— И все още съм. Човек не може да престане да бъде актьор. В момента просто не играя, тъй като се занимавам с други неща…
— Като те гледам, сигурно си била добра — промълви Бентън.
— Наистина е така.
— В преструвките. Страшно те бива в преструвките… — Замълча за момент, после попита: — Често ли се преструваш, Хенри?
Очите й потъмняха.
— В болничната стая се преструвах, за да разбера какво ще каже докторът. И чух всяка негова дума. Той каза: „Няма нищо по-гадно от това да обвиниш някого в изнасилване, когато си ядосан… Последиците са страхотни.“ А след това избухна в смях.
— Не те обвинявам, че искаш да го съдиш — въздъхна Бентън. — Това в спешното ли се случи?
— Не, не. В стаята ми. По-късно през деня, когато приключиха с изследванията и ме преместиха в обикновена болнична стая. Не помня на кой етаж беше…
— Това е още по-лошо — поклати глава Бентън. — Този човек изобщо не би трябвало да идва в стаята ти. Той работи в спешното отделение и няма работа по етажите. Отбил се е от любопитство, а това не е разрешено…
— Ще го съдя! Мразя го! — Хенри отново разтърка пръста си. Белезите върху него и върху ръцете й бяха избледнели до тютюневожълто. — Спомена за някакви декстро… Не знам какво означава това, но явно беше обида за мен.
Още една новина. Бентън беше сериозно обнадежден, че с времето и нужното търпение тя ще си спомни повече неща, които отговарят на истината.