— Луси не е вкарала колата в гаража, тъй като се отбила за малко, колкото да те провери — продължи Бентън. — По тази причина се озовала пред входа доста бързо, може би в момента, в който нападателят е напускал къщата през задната врата. Не го е преследвала, защото не го е видяла. В момента мислите й били насочени единствено към теб, а не към евентуалния нападател, проникнал в къщата.
— Не съм съгласна — пропя с почти щастлив глас Хенри.
— Обясни ми защо.
— Тя не беше излязла с черното ферари, което си беше в гаража. Беше взела другото — синьото. Именно него паркира пред къщата.
Пак нова информация, отбеляза Бентън, запазвайки изражението си спокойно и дори малко небрежно.
— Ти си била болна на легло, Хенри — подхвърли той. — Сигурна ли си за колата, която е карала в този ден?
— Винаги съм сигурна. Тогава не използва черното ферари, защото то беше повредено.
— Каква точно беше повредата?
— Аз го блъснах на паркинга — отвърна Хенри и отново се вторачи в палеца на крака си. — Нали го знаеш оня фитнес на „Атлантик“, горе към Корал Спрингс. Посещаваме го от време на време…
— Можеш ли да ми кажеш кога стана това? — попита Бентън, опитвайки се да не показва възбудата, която го обземаше. Тази информация беше нова и важна, усещаше и накъде ще го отведе тя. — Черното ферари е било повредено, докато си била във фитнеса, така ли?
— Не казвам, че съм била във фитнеса! — остро отвърна тя. Враждебността й потвърждаваше подозренията му.
Явно беше взела черното ферари без разрешението на Луси. Никой нямаше право да кара тази кола без изричното й разрешение, включително Руди.
— Разкажи ми повече за повредата — рече Бентън.
— Някой го беше издраскал, най-вероятно с автомобилен ключ… Всъщност, беше нарисувал цяла картина. — Очите й отново гледаха надолу, пръстите й механично се протегнаха към големия, жълтеникав палец.
— Какво представляваше картината?
— След този инцидент тя престана да кара колата. Никой не кара издраскано ферари…
— Луси вероятно е била бясна — подхвърли Бентън.
— Може да се поправи. Всичко може да се поправи. Ако го беше убила тогава, аз нямаше да съм тук. А сега трябва да се страхувам до края на живота си, че пак може да ме намери…
— Бъди спокойна, Хенри. Правя всичко възможно това да не се случи. Но се нуждая и от твоята помощ.
— Може би никога няма да си спомня — погледна го тя. — Това просто не зависи от мен.
— Луси е тичала по стълбите към главната спалня на третия етаж, където си била ти — продължи Бентън. Наблюдаваше я внимателно, опитвайки се да разбере как ще възприеме това, което чува — въпреки че вече го беше чувала. Дълбоко в себе си таеше опасението, че тя изобщо не играе, че нищо от това, което казва или върши, не е свързано с актьорската игра. Какво би станало, ако наистина е така? По всяка вероятност ще се откъсне от действителността, психиката й ще се травматизира и бързо ще рухне. Беше чувал, че реакциите й не са нормални. — Луси те е намерила в безсъзнание, но с нормално дишане и сърдечна дейност…
— Нямах никакви дрехи върху себе си — спокойно заяви тя. Тази подробност не я смущаваше, тъй като явно й харесваше да му напомня за голото си тяло.
— Гола ли спиш?
— Да, предпочитам да спя гола.
— А спомняш ли си дали онази сутрин свали пижамата си, преди да се върнеш в леглото?
— Вероятно.
— Значи не го е направил той, така ли? Имам предвид нападателя, ако приемем, че става въпрос за мъж…
— Не му се е наложило. Но съм сигурна, че би го направил…
— Луси твърди, че в осем сутринта — когато те е видяла за последен път, ти си била облечена в пижама от червен сатен и кафява роба…
— Така е. Готвех се да изляза и да се попека на слънце край басейна.
Още нова информация, помисли си Бентън.
— В колко часа беше това?
— Веднага след като Луси излезе. Тя взе синьото ферари… — Помълча малко, после се тихо се поправи: — Всъщност, не беше веднага… — Очите й потъмняха и бавно се обърнаха към ослепителното снежно утро зад прозореца: — Бях й много ядосана…
Бентън стана и хвърли няколко дървета в огъня. Пламъците лакомо захапаха сухия бор, към комина литна рояк ярки искри.
— Наранила е чувствата ти — рече, докато затваряше притока на въздух.
— Луси не е добра към болните — отвърна Хенри с доста повече енергия в гласа. — Нямаше желание да се грижи за мен.
— Какво ще кажеш за лосиона? — попита той. Вече беше разбрал за какво става въпрос, но все пак искаше да бъде сигурен.