— Не всичко в живота трябва да е свързано с подготовката — поклати глава Луси. Беше й много по-лесно да говори за подготовката, отколкото да се пита дали човекът, на когото държи, изобщо мисли за нея. По-лесно й беше да говори за латиноамериканчето, отколкото за Хенри. — Не трябваше да подхождам по този начин, но вече е късно. Наистина съжалявам…
— Май си забравила какво представлява реалният живот — подхвърли Руди.
— О, моля те не започвай пак със скаутските си наставления! — сопна му се тя и рязко даде газ. Колата се понесе на север, към предградието Хилсбъро, където се намираше розовата й къща в средиземноморски стил, възправила се над тесния пролив, свързващ плавателните канали на делтата с открития океан. — Според мен не можеш да бъдеш обективен. Дори името й не искаш да произнесеш… Онази това, онази онова…
— Ха! Обективен, значи! Хайде, продължавай! — Тонът му бързо се ожесточаваше. — Тая тъпа кучка разруши абсолютно всичко! А ти нямаше право да ме влачиш подире си. Нямаше право!
— Руди, хайде да престанем с тези битки! — отвърна с въздишка тя. — Защо трябва да ги водим? Не всичко е разрушено…
Той не отговори.
— Защо се караме? — повтори тя. — Направо ми става лошо!
Преди време нямаше никакви караници. От време на време той мърмореше, но никога не се нахвърляше върху нея. За пръв път го направи, когато тя откри офиса си в Лос Анджелис и нае Хенри от тамошната полиция. Басов рев на сирена ги уведоми, че подвижният мост наблизо скоро ще се вдигне. Луси бързо превключи скоростите, извеждайки ги по низходящ ред към нулата. Това не остана незабелязано за някакъв тип в корвет, който я поздрави с вдигнат палец.
Тя тъжно се усмихна и поклати глава.
— Да, вероятно съм глупава. Генетично ми е заложено. Дължа го на лудия си баща латиноамериканец. Силно се надявам, че майка ми няма нищо общо с това, макар че би било още по-лошо, ако приличах на нея. Много по-лошо…
Руди не отговори. Вниманието му беше насочено към вдигащия се мост, който правеше път на някаква яхта.
— Хайде да не се караме — подхвърли тя. — Не всичко е разрушено. Става ли? — Взе ръката му и здраво я стисна. — Мир, искаш ли? Започваме отначало. Ако трябва, ще повикаме Бентън да води преговори за освобождаване на заложниците. Защото напоследък ти не си само мой приятел и партньор, нали? Ти си мой заложник, а доколкото усещам, и аз съм твоя заложница…
— Така е, нали? Тук си, защото имаш нужда от тази работа, искаш я… А аз имам нужда от теб. Просто и ясно…
— Не съм длъжен да бъда никъде — отвърна той, без да издърпа ръката си, която лежеше безжизнено под нейната, без да направи опит да я задържи.
Луси потръпна и побърза да се отдръпне.
— Това прекрасно го знам — отвърна, а в гласа й се промъкна обида от нежеланието му да я докосне. Отхвърлената ръка бавно се върна върху кормилото. — Напоследък живея със страха, че всеки момент ще кажеш: „Край, напускам. Сбогом и всичко хубаво. Бъди жива и здрава…“
Руди гледаше към яхтата, която се плъзна под моста с издути платна и пъргаво се насочи към открито море. Хората на палубата й бяха по бермуди и с разкопчани ризи, придвижваха се с лекотата на истински богаташи. Луси беше като тях — истинска богаташка. Но така и не пожела да го повярва. Поглеждайки към подобна яхта, тя винаги се беше чувствала бедна. И още по-бедна, когато поглеждаше към Руди.
— Кафе? — попита тя. — Ще изпиеш ли едно кафе с мен? Можем да седнем край онзи басейн, дето никога не го ползвам, да гледаме към морската шир, която така и не забелязвам от проклетата къща, а и нея никога не съм искала. Мога да бъда глупава, нали? — погледна го. — Хайде, ела да изпиеш едно кафе с мен!
— Добре, няма проблеми — промърмори Руди и погледна през страничното стъкло към пощенската кутия на Луси, която се оказа съвсем наблизо. — Нали се бяхме разбрали да я махнеш — посочи я с ръка. — Ти никога не получаваш пощата си у дома. В това тук можеш да получиш само нещо, което не желаеш. Особено напоследък…
— Ще накарам градинаря да я махне — отвърна тя. — Но напоследък почти не се свъртам тук, тъй като цялото ми време беше ангажирано с откриването на офиса и разни такива неща. Чувствам се като някаква друга Луси. Онази от филма „Обичам Луси“. Помниш ли го? Беше за едно момиче, което има проблеми във фабриката за бонбони, защото поточната линия се движи прекалено бързо…