— Не.
— Значи никога не си гледал „Обичам Луси“, така ли? А ние с леля го гледахме постоянно, заедно с „Бонанза“ и други филми, в които играеше Джаки Глийзън. Тя буквално е израснала с тях в Маями… — Почти спря пред виновната пощенска кутия в началото на алеята. Скарпета я беше предупредила да живее по-просто, предупреди я и за къщата.
Един от най-съществените й недостатъци беше, че прекалено биеше на очи в квартала. Решението за покупката беше глупаво, но Луси хареса триетажната резиденция с обща застроена площ от почти четири хиляди квадратни метра и цена от девет милиона долара и я нарече своя „извънградска вила“ само защото беше построена на малък парцел, едва декар и половина… На него нямаше достатъчно трева да се нахрани и един заек, беше само камънаци, сред които бе изкопан малък басейн с ниски стени и фонтанче, заобиколено от няколко палми. Дали леля й Кей не я заяде заради нанасянето й тук? Никакво уединение и сигурност, лесен достъп откъм морето, отсече Скарпета, когато я посети. Но в онзи момент Луси нямаше време да обърне внимание на временното си имение, тъй като всичките й грижи бяха насочени към Хенри. „Ще съжаляваш“, каза Скарпета. В крайна сметка Луси се нанесе в къщата едва преди три месеца, но това й донесе едно от най-големите разочарования в живота. Натисна копчето на дистанционното за отваряне на портала, след това и още едно — за гаража.
— Защо си правиш този труд? — попита Руди, имайки предвид портала. — Проклетата алея е дълга едва три метра.
— Ти ли ще ми кажеш? — ядосано го изгледа Луси. — Мразя това шибано място!
— Преди да се усетиш, някой може да ти скочи отзад и да проникне в гаража — отбеляза той.
— Което означава, че ще се наложи да го убия — мрачно изръмжа тя.
— Хей, това не е шега.
— Аз изобщо не се шегувам — отвърна Луси, докато вратата на гаража бавно се затваряше след тях.
10.
Луси паркира модела „Модена“ редом с черното ферари — един 12-цилиндров звяр „Скалети“, който никога не би могъл да използва пълната си мощност в света на ограничената скорост. Двамата с Руди слязоха, а тя умишлено обърна гръб на черната кола. Не искаше да гледа обезобразения капак на мотора, върху който се мъдреше око с дълга мигла, грубо скицирано с нещо остро, най-вероятно пирон.
— Темата не е много приятна — промърмори Руди, докато крачеше между двете ферарита към вратата за вътрешността на къщата. — Но все пак трябва да попитам възможно ли е това да е нейно дело? — Пръстът му се насочи към обезобразения капак, но Луси отново отказа да погледне към черната кола. — Все още не съм убеден, че не е била тя… И че всичко не е нейна постановка…
— Не го е направила — мрачно отвърна Луси, извърнала глава на другата страна. — За да купя тази кола, трябваше да чакам повече от година!
— Може да се поправи — успокои я Руди и натика ръце в джобовете си, докато Луси се занимаваше с изключването на сложната алармена инсталация, снабдена с всички възможни екстри, включително камери за вътрешно и външно наблюдение, които обаче не можеха да записват. Беше решила, че не иска да има записи от личния й живот — както вътре в къщата, така й около нея. В това отношение Руди беше склонен да я разбере. Той също не би понесъл скритите камери да следят всяка негова стъпка, въпреки че напоследък нямаше кой знае какво за записване. В момента живееше сам. А Луси не беше сама, когато взе решението да изключи камерите във и около къщата…
— Може би трябва да подменим камерите със записващи — предложи Руди.
— Няма смисъл, и без това възнамерявам да се отърва от това място — каза Луси.
Той я последва в огромната кухня от полиран гранит, свързана с просторната дневна и с трапезарията, от които се разкриваше фантастична гледка към пролива и открития океан. Таванът беше висок седем-осем метра, изрисуван с фрески в стил „Микеланджело“, а в центъра му висеше огромен кристален полилей. Стъклената маса за хранене в трапезарията изглеждаше като изсечена от лед и беше едно от най-невероятните неща, които беше виждал. Дори не се опитваше да си представи колко е платила Луси за нея, за меката кожена гарнитура с цвят на прясно масло, за уникалните образци от африканското изкуство, за огромните кожи на диви зверове, с които беше покрит подът, разпозна някои — слон, зебра, жираф и пантера. Руди не би могъл да си позволи дори едно осветително тяло от временния дом на Луси във Флорида, нито пък някой от копринените й килими. А като се замислеше, същото важеше и за по-голямата част от растенията, разположени из къщата.