— Прав си — промърмори Луси, докато той мълчаливо се оглеждаше. — Често летя с хеликоптер и не мога да използвам дори киносалона, който се намира в къщата. Мразя я!
— Не очаквай съчувствие — предупреди я с равен глас Руди.
— Хей! — Сложи край на разговора с тон, който му беше познат. Очевидно й беше писнало да мрънка.
Руди отвори вратата на един от шкафовете с надеждата да открие кафе.
— Между другото, имаш ли нещо за ядене? — попита.
— Чили — отвърна Луси. — Замразено е, но можем да го стоплим.
— Звучи приемливо. Искаш ли после да отидем в гимнастическия салон? Някъде към пет и половина?
— Чудесно — кимна тя.
Погледът й се плъзна по задната врата, от която се излизаше за басейна. Същата, през която само преди седмица неизвестният нападател беше влязъл и излязъл… В момента беше заключена, но нещо се белееше на стъклото от външната страна. Луси се втурна натам още преди той да осъзнае какво става. Очите й се втренчиха в листчето хартия, залепено с прозрачна лепенка.
— Какво е това? — попита Руди, затръшвайки вратичката на фризера. — Какво, по дяволите, пише?
— Още едно око — отговори Луси. — Рисунка с молив на още едно око, същото като това на колата. Вече не можеш да твърдиш, че това е работа на Хенри, в момента тя се намира на хиляда и петстотин километра оттук… Е, сега вече е ясно… — Отключи вратата и я отвори. — Иска да знам, че ме наблюдава отнякъде — гневно добави, докато се навеждаше към рисунката, за да я разгледа по-добре.
— Не я пипай! — изкрещя зад гърба й Руди.
— За толкова тъпа ли ме мислиш? — извика в отговор тя.
11.
— Извинете за момент — подвикна един младеж, облечен в пурпурен комбинезон. На лицето му имаше маска, ръцете му бяха в тънки гумени ръкавици, а косата и обувките му бяха скрити под памучни калъфи. Приличаше на астронавт от някой комикс. — Какво ще разпоредите относно зъбите й?
Скарпета понечи да обясни, че не работи тук, но думите така и не успяха да излязат от устата, защото зърна дебелата покойница, която двама санитари се опитваха да натикат в специално подсилен чувал за мъртъвци. И те бяха облечени в алени дрехи като младежа, сякаш се готвеха за борба с чумна епидемия.
— Има ченета — поясни младежът с червения комбинезон, обръщайки се този път към Филдинг. — Оставихме ги в един кашон, а после забравихме да ги сложим в торбичката…
— Мястото им не е в торбичката — обади се Скарпета, в крайна сметка решила лично да се справи с този необичаен проблем. — Трябва да ги върнем в устата й, защото такова ще бъде желанието както на погребалната агенция, така и на близките й. А и покойницата би била доволна да я погребат със зъбите й.
— Значи не е нужно да я отваряме отново и да разпечатваме торбичката — облекчено въздъхна боецът с алената униформа. — Уф, камък ми падна от сърцето!
— Забрави за торбичката — каза Скарпета. — Тя изобщо не е за зъбни протези. — Ставаше дума за специалната найлонова торбичка, която по правило се зашиваше в празната коремна кухина на покойника. В нея поставяха изследваните органи, отрязани безвъзвратно от местата, които природата им беше определила. Работата на патолозите е да изследват вътрешните органи, а не да ги връщат на първоначалните им места. А това беше и невъзможно — все едно да превърнеш задушеното в тавата отново в жива крава. — Всъщност, къде са те?
— Ей ги там — рече младежът с аления комбинезон и махна към една лавица в другия край на залата за аутопсии. — При документите й…
Филдинг очевидно не желаеше да има нещо общо с възникналия проблем, затова не обърна никакво внимание на младежа в червено, който изглеждаше прекалено млад, за да бъде практикант, и най-вероятно беше от войниците на Форт Ли, изпратени да се обучават тук. Службата му изискваше да знае как да се оправя с жертвите по време на война. Скарпета понечи да каже, че дори разкъсаните от граната бойци биха искали зъбите им да се приберат у дома заедно с тях, за предпочитане в устата им. Разбира се, ако им бе останала такава…
— Да идем да хвърлим едно око — подхвърли на младежа, спестявайки му забележката си.
Тръгнаха един до друг по излъсканите плочки, минаха покрай друга носилка на колелца, вероятно току-що изкарана. На нея лежеше труп с огнестрелна рана — млад негър със силни, обсипани с татуировки ръце, скръстени на гърдите му. Косъмчетата бяха настръхнали от реакцията на миниатюрните подкожни мускулчета, наречени erector pili, задействани от процесите на вкочаняване, популярни и извън анатомическите среди като rigor mortis. В резултат мъртвецът изглеждаше като измръзнал или силно уплашен човек, или и двете заедно. Войникът от Форт Ли взе малкия пластмасов контейнер от лавицата и понечи да го подаде на Скарпета, но видя, че е без ръкавици.