Пръстите й сръчно разпечатаха торбичката за веществени доказателства, хванаха края на бялото листче и го измъкнаха навън. Вдигна го над главата си и започна да го изследва на светлината на лампата. Нарисуваното с молив око се втренчи в нея. Върху бялото листче липсваха водни знаци. Беше изработено от милиони фибри евтин хартиен пулп. Изрисуваното с молив око избледня в момента, в който тя свали листчето и го сложи в средата на бюрото. Звярът беше залепил рисунката си на обратно — така, че окото да гледа през стъклото и навътре в къщата. Луси си сложи си чифт оранжеви защитни очила и нагласи рисунката под специалните обективи на отражателя, които се произвеждаха само за военни цели. Надвеси се над окуляра и бавно започна да върти фокусиращата шайба. Ултравиолетовата апертура постепенно обхвана зоната на изследване. Лявата й ръка започна леко и прецизно да насочва ултравиолетовия лъч към обекта, осъществявайки едва забележими корекции с цел да запази подходящия ъгъл. Листът хартия бавно се плъзгаше към зоната за изследване. Надяваше се, че апаратурата ще успее да хване отпечатъците — разбира се, ако има такива, просто за да избегне употребата на разрушителни химикали като нинхидрин и цианоакрилат. Попаднала под ултравиолетовите лъчи, хартията придоби призрачнозеленикав цвят.
С върха на нокътя си Луси побутна листчето и освободи мястото под окуляра за лепенката. Нищо, помисли си с въздишка тя. Няма дори петънце. Би могла да опита с розилинов хлорид или друг сходен химикал, но това щеше да стане по-късно. Седна на стола пред бюрото и се втренчи в окото. Беше си едно съвсем обикновено око, с ирис и зеница, над което стърчаха дълги мигли. Око на жена, каза си тя. По всяка вероятност нарисувано с мек графит номер 2. Включи цифровата фотокамера и направи поредица от снимки на всички увеличени от обективите части на рисунката. После ги прехвърли в компютъра.
Някъде долу се разнесе тихото бучене на електромотора, с който се вдигаше гаражната врата. Луси изключи ултравиолетовата лампа и отражателя, а рисунката пъхна обратно в найлоновата торбичка за доказателства. Видеомониторът върху бюрото показа как Руди вкарва ферарито на заден ход в гаража. Докато затваряше вратата на библиотеката и се спускаше по стълбите, Луси се опита да реши какво да прави с него. Във въображението си го видя как става и си тръгва, без да се интересува какво ще стане с нея и тайната империя, която беше изградила. Това щеше да е удар, ще го последват шокът и болката, след което всичко ще премине. Такива бяха мислите, които минаваха през главата й, докато отваряше вратата на кухнята. Той вече беше там. Протегна ръка и й подаде ключовете от колата. Държеше ги така, както би държал опашката на умряла мишка.
— Мисля, че трябва да извикаме полиция — подхвърли тя, докато прибираше ключовете. — Защото, технически погледнато, това си е извънредна ситуация.
— Значи не си открила нито отпечатъци, нито нещо друго от значение — каза той.
— С тази апаратура — не — кимна Луси. — Но ако полицията не прибере рисунката, мисля да я обработя с химикали. Бих предпочела да не я вземат и ще направя всичко възможно да я задържа. Но се налага да ги повикаме… Забеляза ли нещо необичайно навън? — прекоси кухнята, за да отиде до телефона на стената. — Разбира се, освен жените, които тичат край пътя в момента, в който те видят да минаваш… — Погледна към клавиатурата и набра 911.
— Значи отпечатъци няма — промърмори Руди. — Е, предполагам, че трябва да стигнем докрай… Какво ще кажеш за следите от молива върху хартията?
— Искам да съобщя за незаконно проникване — каза тя, докато поклащаше глава в отговор на въпроса му.