Скарпета влезе с няколко минути закъснение, тъй като се беше забавила в дамската съблекалня, заета с избора на подходящото био-защитно облекло.
— Съжалявам, че прекъсвам другата ти работа — подхвърли на Филдинг, а пред очите й отново изплува фигурата на Уитби с масленозелените панталони и черно яке. — Но не вярвам шефът ти дори за миг да е допуснал, че ще направя тази аутопсия без теб…
— Напълно ли те въведе в случая? — избоботи зад маската си Филдинг.
— Всъщност, изобщо не го направи — отвърна тя, докато намъкваше чифт гумени ръкавици. — Не знам нищо повече от това, което ми каза по телефона във Флорида…
Филдинг се намръщи, челото му лъсна от пот.
— Нали току-що излизаш от кабинета му?
Хрумна й, че проклетото помещение се подслушва. После си спомни, че още като директор безуспешно се беше опитвала да използва диктофони и друга записваща техника в тази зала. Смущенията и страничните шумове бяха непреодолимо препятствие и за най-качествената техника. Пристъпи към близкия умивалник и пусна водата, която звучно забарабани по металното дъно.
— Това пък за какво ти е? — промърмори Филдинг и дръпна ципа на чувала.
— Мислех си, че няма да е зле да послушаме малко водна музика, докато работим…
— Тук можем да говорим съвсем спокойно — вдигна глава той. — Шефът не е чак толкова умен, освен това едва ли е слизал някога в декомпозиционната камера. По всяка вероятност изобщо не знае къде е…
— Много е лесно да подцениш хората, които не харесваш — отвърна с въздишка Скарпета и се зае да му помага за отварянето на чувала.
Двете седмици във фризера бяха забавили процеса на разлагане, но изсъхналото тяло беше започнало да се мумифицира. Вонята беше силна, но Скарпета се бе научила да я понася. Лошата миризма е само един от начините, по които тялото се представя пред своите изследователи, нищо повече. Джили Полсън не можеше да направи нищо по отношение на външния си вид, нито на миризмата си. Тя просто бе мъртва. Лицето й беше зеленикаво, бледо, мумифицирано от обезводняването. Очите под клепачите бяха полуотворени, но бялото им беше изсъхнало и станало почти черно. Леко разтворените й устни също бяха сухи, с кафеникав цвят, дългата й руса коса се беше подвила около ушите и под брадичката й. Скарпета отбеляза, че по шията липсват външни белези, включително и такива, които биха могли да се получат по време на аутопсия. Най-тежкият грях на патолога е дупката в гръкляна, направена при опит да се извадят езикът и ларинксът. Не защото има някакво значение за успеха на аутопсията, а защото най-трудно може да се обясни на опечалените близки.
Т-образните срезове започваха малко под гръдната кост, спускаха се диагонално надолу, заобикаляха пъпа и се съединяваха над венериния хълм. Бяха зашити с канап, който Филдинг започна да реже със скалпела си. Все едно че разпаряше ушита на ръка парцалена кукла. Скарпета пристъпи към близкия плот и разтвори папката с протокола от аутопсията и първоначалното заключение на следствието. Момичето беше високо метър и петдесет и седем, с тегло петдесет и два килограма. Ако беше жива, през февруари щеше да навърши петнадесет… Очите й са били сини. В доклада на Филдинг най-често се срещаше изразът „в нормални граници“. Той беше използван за състоянието на мозъка, белите дробове, сърцето, черния дроб… Всичките й органи са били такива, каквито би трябвало да има едно здраво младо момиче.
Но Филдинг все пак беше открил белези, които сега би трябвало да са още по-видни, тъй като кръвта беше източена от тялото, а малките остатъци от нея, задържали се в наранената тъкан, щяха отчетливо да се очертаят на фона на бледата кожа. Върху една телесна диаграма беше отбелязал контузиите по ръцете, концентрирани основно в горната им част. Скарпета върна папката на мястото й, а Филдинг измъкна доста тежката найлонова торбичка със секционирани вътрешни органи, съхранявана в гръдната кухина. Патоложката се обърна към трупа и вдигна едната от тънките ръце на момичето. Беше бледа и сбръчкана, студена и влажна. Леко я завъртя, търсейки белезите. Rigor mortis отдавна нямаше, тялото не беше сковано. Сякаш животът си беше отишъл твърде отдавна, за да се противопоставя на смъртта. Яркочервеният белег ярко контрастираше с бледата кожа. Намираше се точно над малката сбръчкана длан, като червенината започваше от кокалчето на палеца и свършваше при кокалчето на кутрето. Подобен белег имаше и на другата ръка.