Това продължи някъде около пет минути. Луси чакаше пред тежката стъклена врата, представяйки си какво вижда жената на екрана си. В крайна сметка стигна до заключението, че в никакъв случай не изглежда заплашително, облечена в дънки, тениска, маратонки и малка раничка на гърба. В замяна на това със сигурност дразнеше домакинята, тъй като пръстът й продължаваше да натиска копчето на звънеца. От друга страна, дамата можеше да е под душа, може би изобщо не поглеждаше към видеомонитора. Луси натисна звънеца още веднъж, но вече знаеше, че собственичката на имота няма да отвори. „Знаех си, че ще постъпиш точно така, идиотка такава — безгласно рече тя. — Дори инфаркт да бях получила пред проклетата ти камера, пак нямаше да отвориш. Май ще трябва да използвам метода на принудата…“ Спомни си как само преди два часа Руди изкара акъла на онзи латиноамериканец с фалшивите си документи и реши, че може да опита същия номер и тук. Бръкна с два пръста в задния джоб на плътно прилепналите дънки и измъкна тънък портфейл от черна кожа. Разтвори го и показа значката си на не толкова дискретната камера.
— Отворете, полиция — изрече отчетливо тя. — Не изпадайте в паника. Живея в съседната къща, но съм полицай. Моля, отворете. — Гарнира това представяне с ново продължително натискане на звънеца, продължавайки да държи значката си точно пред миниатюрната камера.
— Ослепителните лъчи на слънцето я принудиха да присвие очи, топлината ставаше нетърпима. Изчака още малко с напрегнат слух, но не долови нищо. В момента, в който се готвеше да прибере значката, отнякъде екна плътен глас, сякаш Бог се беше превъплътил в жената кучка.
— Какво желаете?
— Гласът идваше от почти незабележим високоговорител, монтиран до почти незабележимата камера върху горната рамка на вратата.
— Някой е проникнал с взлом в дома ми, госпожо — отговори Луси. — Мисля си, че бихте искали да чуете какво се е случило на съседите ви…
— Казахте, че сте от полицията — обвини я враждебният глас с южняшки акцент.
— Това също е вярно.
— Как така?
— Работя в полицията и съм ви съседка — поясни Луси. — Името ми е Тина. Много бих искала да отворите вратата…
Пауза. Само десетина секунди по-късно от вътрешността на къщата се появи неясна фигура, която заплува към вратата. Постепенно фигурата се превърна в жена на около четиридесет, в тренировъчен екип за тенис и бели маратонки. Изключването на алармената система и дърпането на резетата й отне ужасно много време, но тя все пак се справи и отвори едното крило на стъклената врата. В първия момент не прояви желание да покани Луси, а се изпречи насреща й и я дари с враждебен поглед.
— Казвайте по-бързо — рече дамата. — Не контактувам с непознати и не се интересувам от съседите си. Тук съм, защото не искам съседи, а по-скоро място, където да намеря уединение…
— Кое по-точно е мястото? — вдигна вежди Луси, автоматично загрявайки за предстоящото спречкване. Безпогрешно позна, че насреща й стои типична представителка на богатите егоисти, с които напоследък се беше напълнила страната. И пак така безпогрешно избра ролята на леко досадна наивница. — Кварталът или къщата ви?
— Какво? — обърка се за момент жената, после в очите й се появи пренебрежение: — Какви ги дрънкате?
— Исках да ви информирам какво се случи в съседство с мястото ви за уединение — тоест в моята къща. Той проникна в нея за втори път… — Говореше така, сякаш жената беше запозната със ситуацията. — Може би е влязъл днес сутринта, не съм сигурна, тъй като вчера и през по-голямата част от нощта не бях тук. Хеликоптерът ми кацна в Бока рано тази сутрин. Знам какво иска, но се тревожа за вас. Никак няма да е честно, ако ви влезе в килватера… Предполагам, че се досещате какво имам предвид.
— О — рече жената. Притежаваше много хубава яхта, закотвена край вълнолома пред къщата й, и очевидно знаеше какво е килватер и колко опасно е да ти влязат в дирите. — Как е възможно да сте полицай и да живеете в такава къща? — Въпросът беше зададен без дори бегъл поглед към резиденцията в средиземноморски стил със стени в цвят на сьомга. — За какви хеликоптери говорите? Само не ми казвайте, че притежавате и хеликоптер!
— Господи, най-сетне започнахте да стопляте — въздъхна леко Луси. — Това е дълга история. Свързана е с Холивуд. Съвсем наскоро се преместих тук от Лос Анджелис. Май трябваше да си остана в Бевърли Хилс, където ми е мястото, но дойдох заради шибаното кино, извинете за израза… С две думи, вероятно знаете какво става, когато човек даде къщата си за снимки…