— Какво?! — разшириха се очите на жената. — Искате да кажете, че в къщата ви се снима филм?
— Мисля, че тук не е мястото за подобни разговори — промърмори Луси и предпазливо се огледа. — Ще имате ли нещо против, ако вляза? Но ми обещайте, че всичко ще си остане между нас. Ако се разчуе… Предполагам, че си представяте какво ще стане…
— И още как! — дари я с едрозъба усмивка жената и заби пръст в гърдите й: — Знаех си, че сте някаква знаменитост!
— Но, моля ви! — направи се на смутена Луси и последва домакинята в доста оскъдно обзаведената дневна. — Нима съм толкова прозрачна?
Тук всичко беше в бяло. Стената към морето беше изцяло остъклена, обхващайки и горния етаж. От нея се излизаше на просторна, облицована с гранит веранда, от която се отиваше направо към басейна. На пристана се поклащаше един 9-метров спортен скутер, който суетната й празноглава съседка едва ли можеше да подкара, да не говорим за сериозна навигация. Името му беше „Всичко е уредено“, а пристанището на регистрацията беше известен данъчен рай някъде на Каймановите острови.
— Страхотна лодка — промърмори Луси, докато сядаше на бялата мебел, която сякаш висеше между небето и водата. Наведе се и остави джиесема си на стъклената масичка.
— Италианска е — поясни жената и я дари с тайнствена, не много любезна усмивка.
— Напомня ми за Кан — замечтано подхвърли Луси.
— О, да! Филмовият фестивал.
— Не точно за фестивала, а по-скоро за Вил дьо Кан и пристанището, претъпкано със скутери и яхти… Кей номер едно се намира веднага след старото казино, съвсем близо до офисите на „Посейдон“ и „Амфитрита“ — най-известните марсилски фирми за даване на яхти под наем… Там работи Пол, близък приятел, който кара стар модел понтиак, яркожълт на цвят — една доста необикновена кола за Южна Франция… Ако продължите напред, покрай складовете, ще стигнете до Кей № 4 и вълнолома, в края му има кула с фар. Никога през живота си не съм виждала на едно място толкова „мангусти“ и „леопарди“! Преди време притежавах един „Зодиак“ с доста мощен мотор „Сузуки“, но той нямаше нищо общо с големите лодки. Пък и откъде време за тях? Е, вие вероятно разполагате с такова… — Погледът й отново се насочи към скутера, издигнат над водата на специалните си стойки. — Разбира се, службата на шерифа и митническите власти ще ви скъсат от глоби, ако подкарате тоя звяр с повече от десет мили в час…
Жената беше абсолютно безлична. Можеше да се нарече красива, но не по начина, който Луси намираше за привлекателен. Явно беше много богата и силно привързана към колагена, термалната терапия и всички останали магии, предлагани от модерните дерматолози. Вероятно от години не се беше мръщила просто защото това беше физически невъзможно. Но на кого са му притрябвали негативни гримаси? Не и на дамата тук, която и без да се мръщи, беше достатъчно противна.
— Вече ви споменах, че се казвам Тина. А вие сте?…
— Наричайте ме Кейт — отвърна гадната богаташка. — Така ми викат приятелите. Живея в тази къща вече седем години, без нито един инцидент. Ако не броим Джеф, разбира се, за когото имам удоволствието да съобщя, че си живее живота някъде по Каймановите острови или Бог знае къде… От това, което ми разказахте, май трябва да стигна до заключението, че не сте никаква полицайка…
— Дълбоко съжалявам, ако съм ви заблудила, Кейт — престорено въздъхна Луси. — Но просто не знаех как да ви накарам да отворите…
— Стори ми се, че видях някаква значка.
— Нали я тикнах под камерата, за да я видите — кимна Луси. — Но тя не е истинска… Когато работя по дадена роля, неволно се вживявам… Режисьорът предложи не само да се нанеса в къщата, в която ще снимаме, но да нося значката и да карам колите, които ползва специалният агент, плюс всичко останало…
— Знаех си аз! — извика Кейт и отново заби пръст в гърдите й. — Спортните коли са част от вашата роля, нали? — Намести тънкото си дългокрако тяло в дълбините на огромното кресло от бяла кожа и сложи една възглавничка в скута си. — Но не ми изглеждате позната…
— Опитвам се да си създам нов имидж…
Кейт направи опит да постигне озадачена гримаса.
— Все пак си мисля, че би трябвало да сте ми малко позната… А на практика не се сещам коя сте… Тина коя?
— Мангуста — отвърна Луси, изричайки името на любимия си скутер и почти сигурна, че съседката няма да направи връзка с току-що предложените й съчинения за Кан, а по-скоро името ще й прозвучи познато.