— Филдинг ще дойде ли с нас? — попита Марино, докато отключваше наетия автомобил. — Доколкото разбирам, предпочиташ аз да шофирам. Значи някакъв мръсник се е тръшнал върху горкото момиче и го е удушил. Гадно копеле! Как о възможно да убие дете по този начин! Трябва да е доста едър мръсникът, за да я смачка.
— Филдинг няма да идва, а аз наистина предпочитам да шофираш ти — отвърна на въпросите Скарпета. — Когато човек не може да диша, той изпада в паника и се бори с всички сили. Не е задължително нападателят да е бил едър, но със сигурност е имал силни ръце, за да може да я притиска и държи неподвижна. Смъртта вероятно е настъпила от механично задушаване, не я е удушил с ръце.
— Комай така трябва да постъпят с мръсника, когато го хванат — изръмжа Марино. — Да го приклещят двама по-яки затворнически надзиратели и да му се тръшнат на гърдите! — Качиха се в колата и той запали двигателя. — Аз самият съм доброволец и с удоволствие ще му видя сметката. Господи, да убие по този начин горкото дете!
— Дай да оставим за по-късно теорията „Убиваме всички наред, а Господ подбира когото трябва“ — каза Скарпета. — За момента имаме достатъчно друга работа. Какво знаеш за майката?
— След като Филдинг няма да идва, значи ти си й звъннала…
— Наистина е така. Казах й, че искам да поговорим, и това беше всичко. Стори ми се доста странна. Все още мисли, че Джили е починала от грип.
— Ще й кажеш ли истината?
— Още не знам.
— Едно нещо е абсолютно сигурно, докторке — ухили се Марино. — Федералните ще бъдат много заинтригувани, когато научат, че пак си тръгнала на домашни визитации. Страшно се настървяват, когато надушат случай, за който не са уведомени, а ти вече си тръгнала на визитации! — Ръцете му сръчно въртяха волана и колата бавно си пробиваше път през оживения паркинг.
Скарпета не се интересуваше от мнението на федералните власти. Очите й се извърнаха към спретнатата сграда от червени тухли на някогашната й био-техническа лаборатория и залепената за нея рампа на моргата, която приличаше на някакво бяло ескимоско иглу. Имаше чувството, че никога не си беше тръгвала оттук. Не й се стори странно, че е тръгнала към мястото на смъртта, което по всяка вероятност беше и място на престъплението — тук, в Ричмънд, Вирджиния. Пет пари не даваше какво мислят за домашните й посещения агентите на ФБР, доктор Маркъс и всички останали.
— Имам предчувствието, че и твоето другарче доктор Маркъс ще се забавлява много — иронично подхвърли Марино, който сякаш прочете мислите й. — Каза ли му, че смъртта на Джили е квалифицирана като предумишлено убийство?
— Не.
След като приключи с прегледа на Джили Полсън, Скарпета не си направи труда да потърси доктор Маркъс, а вместо това се изми и преоблече във всекидневните си дрехи и отиде да разгледа цитологичните и хистологичните проби. Филдинг пое задължението да докладва на доктор Маркъс и да му предаде най-сърдечните й поздрави, както и желанието й да се срещне с него по-късно. За всеки случай бе оставила и мобилния си телефон, но доктор Маркъс не се обади. Явно нямаше желание да свързват името му със случая „Джили Полсън“. Скарпета осъзна, че беше взел това решение още преди да я потърси във Флорида, беше си дал сметка, че нищо добро не го чака, ако се забърка в разследването на смъртта на това 14-годишно момиче. А след това беше предприел и гениалния ход да помоли за помощ предшественицата си, която при всички случаи щеше да го отърве от всякаква отговорност. Навярно през цялото това време е подозирал, че Джили Полсън е умряла от насилствена смърт, и по някаква причина е решил да не си цапа ръцете с този случай.
— Кой е детективът? — попита на глас тя, докато Марино чакаше да се включи в оживеното движение по И–95, за да стигне до Четвърта улица. — Познавам ли го?
— Не. Когато работехме тук, него го нямаше. — Марино изчака прииждащите коли малко да се разредят и натисна педала на газта докрай. Колата се изстреля като ракета в най-дясното платно.
— Знаеш ли нещо за него?
— Знам достатъчно.
— Цял ден ли ще носиш тази шапка? — смени темата тя.
— А защо не? — сопна се той. — Да не си ми приготвила по-хубава? А Луси ще се зарадва, като научи, че не се разделям с подаръка й. Знаеш ли, че са преместили полицейското управление? Вече не е на Девета улица, а в центъра, до хотел „Джеферсън“. В преустроената сграда на Селскостопанската комисия. Други промени при тях май няма, ако не броим новата маркировка на патрулните коли и бейзболните им шапки — също като на нюйоркските ченгета…
— Май тези шапки все повече ще се налагат — промърмори Скарпета.