Черната входна врата беше снабдена с месингово чукче във формата на ананас. Марино го използва и се разнесоха три остри почуквания, груби и безчувствени на фона на причините за появата им тук. От вътрешността на къщата долетяха забързани стъпки, вратата рязко се отвори. Появи се дребна жена с подпухнало лице и тъжни очи. Личеше, че не се храни редовно, но за сметка на това набляга на пиенето, а вероятно и често плаче… При други обстоятелства би могла да мине и за привлекателна.
— Заповядайте — подсмъркна тя. — Малко съм настинала, но не съм заразна… — Воднистите й очи се спряха върху Скарпета: — Всъщност, вие сте лекар, нали? Предполагам, че с вас разговарях по телефона…
Едва ли й беше трудно да направи това предположение, тъй като Марино беше мъж, при това облечен в черен комбинезон и носеше шапка с инициалите на лосанджелиската полиция.
— Аз съм доктор Скарпета — протегна ръка тя. — Много съжалявам за случилото се с Джили.
Очите на госпожа Полсън моментално овлажняха.
— Но защо не влезете? — засуети се жената. — Напоследък не се проявявам като кой знае каква домакиня, но все пак ще ви предложа по едно кафе…
— Звучи ми добре — обади се Марино, представи се и добави: — Разговарях с детектив Браунинг, но мисля да започнем от самото начало, ако нямате нищо против…
— Как предпочитате кафето си?
Марино прояви достатъчно съобразителност, за да не даде обичайния си отговор, който гласеше: като жените, които любя — сладки и бели…
— Чисто, ако обичате — отвърна Скарпета и последва домакинята по коридора, облицован със стара чамова ламперия. Озоваха се в малка, но уютна дневна, обзаведена с мебели от тъмнозелена кожа. Пред камината имаше месингова решетка. Вратата насреща водеше към нещо като параклис, мрачен и вероятно никога неизползван. Минавайки покрай него, Скарпета усети как я лъхна хлад.
— Може ли да взема палтата ви? — попита госпожа Полсън, после с гримаса добави: — Моля за извинение. На вратата ви питам как си пиете кафето, а в хола ви каня да се съблечете… Напоследък никак не съм наред…
Двамата мълчаливо свалиха връхните си дрехи и домакинята ги окачи на дървената закачалка в кухнята. На нея Скарпета забеляза един яркочервен, ръчно плетен шал и кой знае защо реши, че е принадлежал на малката Джили. Кухнята не беше ремонтирана през последните едно-две десетилетия. Подът беше покрит със старомодни черно-бели плочки, а уредите бяха от модели, които отдавна не се произвеждаха. От прозорците се виждаше малкото задно дворче с дървена ограда, което свършваше при някаква постройка с полуразрушен плочест покрив, по ъглите му имаше мъх. В центъра на дворчето беше сметена купчина сухи листа.
Госпожа Полсън напълни чашите и посетителите се настаниха на дървената маса. Скарпета отбеляза чистотата и реда, които царяха тук. Над дървената дъска за рязане висяха акуратно подредени тенджери и тигани — всеки на отделна метална кука, умивалникът беше празен и излъскан до блясък. На плота имаше шишенце със сироп за кашлица, поставено редом с пакет книжни салфетки. Скарпета отпи глътка кафе.
— Не знам откъде да започна — промърмори госпожа Полсън. — Всъщност, не разбрах кои сте вие… Сутринта ми се обади детектив Браунинг и каза, че някакви външни експерти искали да ме посетят… После се обадихте и вие…
— Значи Браунинг ви е предупредил — подхвърли Марина.
— Да, беше достатъчно любезен да го стори — кимна госпожа Полсън и огледа с интерес лицето на Марино. — Не знам защо всичките тези хора… Всъщност, едва ли мога да ви разкажа кой знае какво… — Очите й отново овлажняха. — Би трябвало да съм благодарна… Не мога да си представя какво щеше да стане, ако никой не ме беше погледнал…
— Хората проявяват загриженост — каза Скарпета. — Затова и ние сме тук.
— Къде живеете? — попита жената и отпи една малка глътка от чашата си. Въпросът й беше насочен към Марино.
— Базата ни е в Южна Флорида, северно от Маями — отвърна той.
— А аз реших, че сте от Лос Анджелис — промълви домакинята и премести очи към шапката му.
— Имам здрави връзки там — невъзмутимо поясни Марино.
— Много интересно — каза тя, но не личеше да проявява особен интерес. Скарпета усети, че от жената се излъчва нещо особено, сякаш вътре в нея се беше скрило друго, коренно различно същество. — Телефонът не спира да звъни, търсят ме репортери и разни други хора. Всеки ден са тук… — махна с ръка към предната част на къщата: — Паркирали са един огромен микробус с антена отгоре, вероятно са от някоя телевизия… Мисля, че това е недостойно. Вчера една жена от ФБР ми обясни, че е така, защото никой не знае какво се е случило с Джили. После добави, че нещата не изглеждали чак толкова зле, колкото били очаквали. Не знам какво искаше да каже с това… Била виждала и много по-тежки случаи… За мен думите й са пълна безсмислица…