— Ако бях положила тези усилия, Джили щеше да е доволна — продължи да нарежда домакинята. — Тя много обича морето, палмите и онези розови фламинго…
Върна се на масата и допълни чашите. После се обърна и с леко потропване остави каничката на мястото й под чучура на машината.
— Това лято щеше да замине с баща си… Вероятно щеше да седи само в Чарлстън, без да види кой знае какво. Но досега не беше ходила там… — Лактите й опряха в масата: — Джили не беше ходила на море, не знаеше какво е плаж… Беше виждала океана само по телевизията, макар че не й позволявах да се задържа пред екрана. Ще ме осъдите ли за това?
— Баща й живее в Чарлстън, така ли? — попита Скарпета, макар че вече го знаеше.
— Миналото лято се премести — потвърди госпожа Полсън. — Той е лекар, живее в една голяма къща на самия бряг. Събира пари от туристите, които искат да разгледат градината му. Разбира се, нищо не пипа в нея, защото няма време да се занимава с такива неща. За целта наема външни хора, които му помагат… Така постъпи и с погребението. Има един куп адвокати, които се ровят във всичко с единствената цел да ме прецакат… Имах глупостта да поискам да я погребем тук, в Ричмънд, и той, естествено, настоява това да стане в Чарлстън…
— Какъв лекар е?
— По малко от всичко, общо практикуващ — отвърна госпожа Полсън. — Освен това работи за военните… В Чарлстън има голяма военновъздушна база и Франк твърди, че пред кабинета му винаги има опашка… Малко се фука, разбира се. Твърди, че прави предпролетни медицински прегледи и пилотите плащат по седемдесет долара за въпросния документ. Така че Франк е добре, няма какво да го мислим… — Говореше бързо, с леко поклащане на тялото, почти без да си поема дъх между фразите.
— Госпожо Полсън, разкажете ми какво се случи в четвъртък, на четвърти декември. Започнете със ставането си от сън… — Скарпета се почувства длъжна да се намеси, тъй като беше ясно накъде вървят нещата: госпожа Полсън можеше да дърдори с часове за избягалия си съпруг, пропускайки наистина важните детайли. — В колко часа се събудихте?
— Аз винаги се будя в шест. Не ми трябва будилник, имам вътрешна нагласа, ето тук… — Вдигна ръка и докосна главата си. — Родила съм се точно в шест сутринта, знаете… И по тази причина винаги се събуждам в този час…
— А след това? — Скарпета не обичаше да прекъсва хората, но с тази жена беше абсолютно наложително. В противен случай щеше да бърбори глупости, докато се мръкне. — Станахте ли от леглото?
— Разбира се, че станах. Дойдох направо тук, в кухнята, ла да си направя кафе. После се върнах в спалнята и се зачетох в Библията. Ако Джили е на училище сутрин, аз я изпращам до вратата, като преди това съм й приготвила сандвич и всичко останало. Една от приятелките й минава да я вземе. В това отношение имах късмет, тъй като майката на момичето редовно я караше с колата.
— Четвъртък, четвърти декември, преди две седмици — намеси се отново Скарпета, насочвайки я натам, накъдето й беше необходимо. — Станахте в шест, направихте си кафе и се върнахте в стаята си при Библията, така ли? А после? Какво правихте после? Седнахте в леглото и четохте? Колко време продължи това?
— Поне половин час — отговори госпожа Полсън.
— А отидохте ли да погледнете Джили?
— Най-напред се помолих за нея… Реших, че докато правя това, тя може да си поспи… Влязох в стаята й някъде към седем и четвърт. Беше се завила презглава и спеше дълбоко… — В очите й се появиха сълзи: — Рекох й: „Джили, момиченце сладко! Събуди се да хапнеш малко крем…“ А тя отвори красивите си сини очи и отвърна: „Мамо, снощи много кашлях, болят ме гърдите…“ В същия момент си дадох сметка, че сме свършили сиропа за кашлица… — Замълча, зачервените й очи леко се облещиха. — Спомням си, че кучето лаеше като лудо… Не знам защо до този момент това ми убягваше…
— Какво куче? Вие имате ли куче? — Скарпета си водеше записки, но същественото в тях не беше кой знае какво. Тя умееше да слуша и гледа, а впечатленията си записваше с почти неразгадаеми драсканици.
— Там е работата я! — отговори с плачлив глас госпожа Полсън. — Суити избяга! Всемогъщи Боже! — Сълзите й рукнаха, дребната й фигурка продължаваше да се клати на стола. — Докато разговарях с Джили, малката Суити беше вън на двора, а след това изчезна. Полицията или от „Бърза помощ“ бяха оставили вратата отворена… Не ми стигаше другото, ами и това!
Скарпета бавно затвори бележника с кожени корици и го остави на масата заедно с писалката си.