Замисли се за утрото, в което нападнаха Хенри, опитвайки да си спомни дали капаците бяха отворени или не. После видя телефонния щепсел до нощното шкафче и се запита дали ще има време да развие и завие капачето му. Напрегна слух за бръмченето на асансьора или за стъпки по каменните стъпала, но отдолу не долиташе никакъв звук. Клекна пред конзолата и извади малка отвертка от раницата си. Винтовете бяха само два, при това почти незатегнати. Развинти ги за секунди, продължавайки да се ослушва за Кейт. На мястото на бежовата конзола завинти плочка с почти същия цвят. На нея беше монтирано миниатюрно подслушвателно устройство, с което можеше да се включва във всички разговори по тази линия. Още няколко секунди й бяха достатъчни за връщането на телефонния щепсел на мястото му. Напусна спалнята навреме, за да види как вратите на асансьора се плъзгат встрани и на площадката се появява Кейт. В ръцете си държеше две високи чаши, пълни почти до ръба с бледожълта течност.
— Страхотна къща — рече Луси.
И твоята трябва да е такава — отвърна Кейт и й подаде едната чаша.
„Би трябвало да го знаеш — отговори мислено Луси. — Нали непрекъснато ме шпионираш…“
— Някой ден трябва да ми я покажеш — усмихна се Кейт.
— С удоволствие. За съжаление често пътувам… — До ноздрите й достигна острият аромат на шампанското. Отдавна вече не слагаше нито капка в уста, знаеше от личен опит колко вреди може да донесе алкохолът.
Очите на Кейт светеха като фенери, а поведението й беше коренно различно от това, което беше демонстрирала само петнадесет минути по-рано. По всяка вероятност беше обърнала няколко чаши още долу. Луси сериозно подозираше, че освен шампанско, в питието на домакинята присъства и сериозно количество водка. То беше доста бледо, а поведението на Кейт — достатъчно разкрепостено за подобни подозрения.
— От прозорците на фитнеса ти се вижда почти целият ми имот — подхвърли тя, без да отпива от чашата си. — Със сигурност би могла да засечеш всеки, който направи опит да проникне там…
— Точно така, скъпа — бих могла… — отвърна с напевен глас Кейт. — Това е ключовата дума… — Говореше отпуснато, като човек, който вече е потеглил по пътя към опиянението.
— Но нямам навик да си пъхам носа в чужди работи, вероятно защото не мога да оправя своите…
— Може ли да използвам тоалетната? — попита Луси.
— Разбира се, ей там е… — Кейт махна към северното крило. Движението на ръката й беше достатъчно, за да се олюлее, въпреки че краката й бяха широко разкрачени за допълнителна стабилност.
Луси влезе в банята, която включваше душ, огромна вана, две тоалетни и две бидета — съответно мъжко и дамско, плюс внушителна гледка от прозорчето. Изсипа половината от питието си в тоалетната чиния и пусна водата. Изчака няколко секунди и отново излезе на стълбищната площадка, където я очакваше леко олюляващата се Кейт.
— Кое е любимото ти шампанско? — попита Луси, спомнила си за празната бутилка до леглото.
— Нима има повече от едно, скъпа? — изсмя се Кейт.
— О, да, има различни — според кесията…
— Без майтап? Разказах ли ти за онази вечер в парижкия хотел „Риц“, когато двамата с Джеф превъртяхме? Не съм, разбира се… Всъщност, аз почти не те познавам, нали? Но имам чувството, че вече сме на път да станем близки приятелки… — От устата й излетяха пръски, ръката й се вкопчи в рамото на Луси. — Чакай малко… — Отпи още една глътка, потърка рамото на Луси, сякаш за да избърше капчиците слюнка, и продължи да се обляга на него. — Всъщност, това се случи в „Отел дьо Пари“ в Монте Карло. Била ли си там?
— Веднъж отскочих за малко, на волана на своето „Енцо“ — излъга, без да й мигне окото, Луси.
— Чакай, чакай… За коя от двете коли говориш? За сребристата или за черната?
— „Енцо“ е червена, но тя не е тук. — Това беше много близо до истината. „Енцо“ го нямаше тук по простата причина, че Луси не притежаваше този модел ферари.
— Значи познаваш Монте Карло, знаеш къде е „Отел дьо Пари“ — промърмори Кейт и отново потърка ръката й. — Е, аз и Джеф бяхме в казиното…
Луси кимна и вдигна чашата си по начин, който предполагаше отливането на една глътка — акт, който остана неосъществен.
— Тъкмо бях захапала два игрални автомата и им вадех душичката… Страхотен късмет, знаеш… — Кейт пресуши чашата си и отново потърка ръката на Луси. — Хей, ти си доста яка… И му викам на Джеф: „Скъпи, трябва да празнуваме“… по онова време още му виках „скъпи“, а не „задник“…