Вярно е, че повдигна въпроса за носилката пред него, но той не би могъл да я обвини в пренебрежително отношение, тъй като никога не го беше оставяла без внимание. „Здрасти, Едгар Алан“, „Добро утро, Едгар Алан“, „Къде е Дейв, Едгар Алан“… По подобен начин се обръщаше към него при всяка своя поява в анатомичното отделение, но този път не каза нищо. Крачеше по кафявата теракота на пода, с ръце в джобовете на бялата си манта, гледайки право пред себе си. Не го поздрави, защото не го видя. Не беше дошла за него. Ако беше вдигнала глава, непременно щеше да го зърне — изправен до своята пещ като Пепеляшка с метла в ръка, събрал на купчина пепелта и остатъците от кости, които току-що беше натрошил с любимата си бухалка.
Но важното в случая беше, че тя не го погледна. Изобщо не го видя. Той, от друга страна, можеше да се възползва от предимството на малката ниша до пещта, откъдето имаше отлична гледка към общото помещение и розовата старица, окачена на куките на Дейв, която бавно пресичаше пространството със свити ръце и крака — така, както беше лежала във ваната с формалин. Моторчето на трансмисията глухо бръмчеше, луминесцентното осветление се отразяваше в стоманената идентификационна табелка, която висеше от лявото ухо на мъртвата.
Пог мълчаливо наблюдаваше процедурата. Механизацията го караше да се чувства горд, но следващите думи на Скарпета бързо прогониха това чувство.
— В новата сграда няма да го правим по този начин, Дейв — обясни тя. — Ще ги държим в хладилници, на метални скари, като всички други трупове. Това тук е унижение на човешкото достойнство, останало от Средновековието, на което трябва да се сложи край.
— Да, госпожо — кимна Дейв. — С хладилник ще бъде по-добре, макар че и с ваните се справяме… — Натисна някакъв ключ и конвейерът спря. Розовата старица се люшна напред, сякаш се беше качила на открит лифт в планината.
— Разбира се, ако успея да осигуря нужната площ — добави Скарпета. — Знаеш как става: борят се със зъби и нокти за всеки квадратен метър, който могат да измъкнат от мен… Затова всичко зависи от площта… — Докосна брадичката си с пръст, а очите й пробягаха по подземно й царство.
Едгар Алан Пог отлично помнеше какво си беше помислил тогава: „Да, сега, в този момент, тук е твоето царство… Подът с кафява теракота, вкопаните вани с формалин, пещта и камерата за балсамиране… Но в деветдесет и девет процента от времето теб те няма тук и тогава аз съм пълновластният господар. Мои поданици и приятели са всичките тези хора, които излитат през комина или освободените им от течности тела се потапят във ваните с формалин.“
— Надявах се да получа някое все още небалсамирано тяло — каза Скарпета, обръщайки се към Дейв. Розовата старица продължаваше да се поклаща на куките си. — Май ще се наложи да отложа демонстрацията…
— Едгар Алан беше прекалено бърз — оправда се Дейв. — Балсамира я и я пусна във ваната още преди да му кажа, че ще ви трябва една бройка в прясно състояние… За съжаление, в момента не разполагаме с друга.
— Никой не я потърси, така ли? — попита Скарпета, спирайки поглед върху полюшващата се фигура на старицата.
— Едгар Алан! — извика Дейв. — Тази е от непотърсените, нали?
Едгар Алан излъга, че случаят е такъв, защото знаеше, че Скарпета няма да използва тяло, което трябва да бъде предадено на близките. А в такива случаи се нарушава и духът на завещанието… Но Пог разбираше, че на розовата бабичка би й било все едно. Изобщо не би й пукало. Единственото й желание вероятно би било да си върне на Господ за някои несправедливости. Нищо повече.
— Предполагам, че всичко е наред — реши след кратко колебание Скарпета. — Ще я взема, защото не обичам да отменям насрочените демонстративни упражнения.
— Наистина съжалявам — рече Дейв. — Знам, че не е много приятно да правите демонстративна аутопсия на балсамирано тяло…
— Не бери грижа — потупа го по ръката Скарпета. — Не си могъл да знаеш, че днес ще ни липсват пациенти. Аз съм кутсуз, след като това се случва точно когато съм поканила курсанти от полицейската академия. Но както и да е… Експедирай ми я горе…
— Дадено — намигна Дейв, който понякога се опитваше да флиртува със Скарпета. — Но да знаете, че ви правя услуга! Приемаме и дарения…
— Бъди благодарен, че обществото дори не подозира къде свършва земният път за голяма част от неговите членове — усмихна се Скарпета. — Ако видят тая картинка тук, ще забравиш за всякакви дарения… Затова трябва да помислим къде ще ги слагаме в новата сграда… Чао, Дейв.