Обърна се и тръгна към асансьора.
Пог помогна на Дейв да откачат от куките трупа и да го положат на същата прашна носилка, от която Скарпета се беше оплакала преди броени минути. Подкара розовата бабичка към ръждясалия служебен асансьор, качи я на първия етаж и мрачно поклати глава. Нещастната жена със сигурност не беше допускала, че ще й се наложи да предприеме подобно пътешествие. Ами да, разбира се. И той не беше допускал, че ще стане така. Нали си беше поговорил с нея? Включително и преди да умре… Изкара количката от мрачната кабина, найлонът върху тялото леко прошумоля. Подкара по белите плочки на коридора, който водеше към залата за аутопсии. Въздухът вонеше на дезинфектанти.
— Ето какво се случи с госпожа Арнет, мила мамо — промърмори Едгар Алан Пог и изправи гръб в шезлонга. Фотографиите на синекосата госпожа Арнет останаха да лежат на брезентовата жълто-бяла седалка, която се виждаше между широко разтворените му космати крака. — О, знам, че ти звучи гадно и несправедливо, знам това… Но на практика не беше така. Помислих си, че тя ще предпочете компанията на пълна зала млади полицаи пред неопитния нож на някой начинаещ студент по медицина. Хубава история, нали, мамо? Много хубава история!
18.
В спалнята се побираше само единично легло с малко нощно шкафче и закачалка до скрина. Мебелите бяха от бук — стари и здрави, без антикварна стойност, стената над леглото беше облепена с плакати.
Джили Полсън беше спала на стъпалата на катедралата в Сиена, а сутрин се беше събуждала под древния дворец на Домициан, издигнат на римския хълм Палатин. Дългата си руса коса беше сресвала пред голямото огледало, разположено в близост до прочутия флорентински площад „Санта Кроче“, където се намира статуята на Данте. Вероятно не е знаела кой е Данте и не е била в състояние да открие Италия на картата.
Марино стоеше до прозореца с изглед към задния двор. Не се налагаше да обяснява какво вижда, всичко беше ясно. Прозорецът беше на малко повече от метър от земята, имаше обикновени резета — от онези, които се натискат с палец и освобождават движението на рамката нагоре и надолу.
— Не хващат — каза Марино и натисна резетата, за да илюстрира заключението си. Беше си сложил бели памучни ръкавици.
— Детектив Браунинг би трябвало да го знае — заяви Скарпета и също извади чифт памучни ръкавици. Оказаха се леко влажни, вероятно защото ги беше поставила в страничния джоб на чантата си. — Но в рапортите, които ни бяха предоставени, никъде не се споменава за повредени или счупени резета. Има ли следи от насилие?
— Няма — отвърна Марино и плъзна рамката обратно на мястото й. — Просто са стари и износени. Мисля, че никога не е отваряла прозореца си. Не ми се вярва някой да е видял, че току-що се е върнала от училище, а майка й е отскочила до аптеката, и да си е рекъл: хей, що не взема да се вмъкна в тая къща, а после: хей, не съм ли късметлия с тоя прозорец…
— По-скоро злосторникът е знаел, че прозорецът се отваря лесно — поклати глава Скарпета.
— И аз мисля така.
— Следователно е човек, който познава къщата или има възможност да я наблюдава и да събира информация.
— Хм — изсумтя Марино и издърпа най-горното чекмедже на скрина. — Трябва да проучим съседите. Най-подозрителен ще бъде онзи, който има най-добра гледка към тази стая… — Леко кимна към прозореца с дефектните резета, зад който се виждаше къщата с мъх на покрива, залепена току до оградата. — Искам да разбера дали ченгетата са разпитали собственика й… — Думата ченгета прозвуча странно от неговата уста, вероятно защото сам е бил полицай в продължение на години. — Може би е видял нещо необикновено… Я виж това, вероятно ще ти се стори интересно…
Ръката му изчезна във вътрешността на чекмеджето и се появи отново с мъжки портфейл от черна кожа. Повърхността му беше леко огъната — сигурно доказателство, че е бил държан в заден джоб. Вътре имаше шофьорска книжка с изтекъл срок от щата Вирджиния, издадена на името на Франклин Адам Полсън, роден на 14 август 1966 г. в Чарлстън, Южна Каролина. И нищо друго. Нито пари, нито кредитни карти.
— Татенцето — рече Скарпета и спря замислен поглед върху снимката на документа, от която се усмихваше рус мъж с масивна челюст и очи с цвета на зимата. Беше хубавец, но не знаеше какво да мисли за него — разбира се, ако се приеме, че човек може да прави заключения от една снимка на шофьорска книжка. Може би е студен, рече си. Имаше му нещо, но не знаеше какво и това я караше да се чувства неудобно.