— Това ми се струва доста шантаво — промърмори Марино. — Най-горното чекмедже е нещо като олтар на татенцето. Я виж тези тениски… — Извади купчина акуратно сгънати долни фланелки, всичките бели. — Среден размер, вероятно са негови. Някои имат лекета или са скъсани. Има и много писма… — Подаде й десетина плика и няколко картички, всичките с печат на изпращача от Чарлстън. — И най-сетне това… — Пръстите му измъкнаха отдавна изсъхнала червена роза с дълго стебло. — Нали виждаш това, което виждам и аз?
— Не изглежда много стара — кимна Скарпета.
— Точно така — потвърди Марино и внимателно върна розата на мястото й. — На две, най-много на три седмици. Ти ще кажеш, нали отглеждаш рози? — Произнесе го така, сякаш я възприемаше като върховен авторитет в тази област.
— Не мога да определя — поклати глава тя. — Но не ми изглежда на месеци. Още не е напълно изсъхнала. Какво смяташ да правим тук, Марино? Да поръсим с прах за отпечатъци? Местните вероятно са го сторили. Какво друго биха могли да сторят, по дяволите?
— Да правят предположения — отвърна Марино. — И точно това са правили. Отивам да си взема куфарчето от колата, за да щракна няколко снимки. Мога да поръся и за отпечатъци. Най-вече рамката на прозореца и горното чекмедже на този скрин… Това горе-долу е всичко.
— Добре, направи го — кимна Скарпета. — Но не ми се вярва да открием нещо особено. Твърде много хора са били на местопрестъплението преди нас… — Замълча, внезапно осъзнала, че за пръв път нарече местопрестъпление тази скромна стаичка.
— Предполагам, че трябва да се поразходя и из двора — подхвърли Марино. — Макар че оттогава са минали цели две седмици. Ако през това време не беше валяло, бихме могли да открием някакви следи от малкото пале Суити… За съжаление знаем, че е валяло, при това неколкократно. И следователно няма как да разберем дали наистина става въпрос за изчезнало куче. Браунинг изобщо не спомена такова нещо…
Скарпета се върна в кухнята, където госпожа Полсън кротко си седеше на масата. Не беше мръднала, очите й бяха вперени в стената. Едва ли наистина вярваше, че дъщеря й е умряла от грип. Това просто не беше възможно.
— Някой обясни ли ви защо ФБР проявява интерес към смъртта на Джили? — попита Скарпета, след като се върна на мястото си. — Какво ви казаха полицаите?
— Не знам. Не гледам такива неща по телевизията… — Гласът й беше тих и някак отнесен.
— Какви неща?
— Полицейски филми, криминални истории с участието на ФБР. Никога не съм ги харесвала.
— Но знаете, че в разследването участва и ФБР, нали? — попита Скарпета, сериозно обезпокоена за психическото състояние на жената срещу себе си. — Говорихте ли с агентите на ФБР?
— Вече ви казах, че една жена дойде да ме види. Каза, че иска да ми зададе няколко рутинни въпроса, и много съжалявала, тъй като виждала колко съм разстроена. Така каза, че съм била разстроена… Седна точно на мястото, на което седите вие, и започна да ме разпитва за Джили, за Франк, дали съм забелязала нещо подозрително… Дали Джили е разговаряла с непознати, дали е търсила баща си, какво представляват съседите. Прояви доста голям интерес към Франк…
— Защо, според вас? — погледна я внимателно Скарпета. — Какви по-точно бяха въпросите й относно Франк? — Пред очите й изплува лицето на русокосия мъж с масивната челюст и хладните сиви очи.
Госпожа Полсън беше забила поглед в стената до печката, сякаш там имаше нещо особено интересно.
— Не знам защо ме разпитва толкова много за него — промърмори тя. — Предполагам, че така правят повечето жени, нали?
— А къде е той сега? Имам предвид в момента…
— В Чарлстън. Имам чувството, че цял живот сме били разведени… — Започна да чопли с нокът някаква кожичка на показалеца си, очите й останаха заковани в стената.
— Бяха ли близки с Джили?
— Тя го обожаваше. — Госпожа Полсън си пое дълбоко въздух, очите й се изцъклиха, главата й върху тънката шия се залюля: — Франк не би могъл да я причини нищо лошо… Диванът под прозореца в дневната… Нищо особено, обикновен плюшен диван. Но това беше неговото място. Оттам гледаше телевизия, там си четеше вестника… — Дишането й стана накъсано: — Когато той си отиде, Джили започна да лежи на мястото му. Правеше го постоянно. За нищо на света не можех да я накарам да се премести… — Въздъхна и отново поклати глава: — Франк не беше добър баща… Но нали знаете — винаги обичаме това, което не можем да имаме…
От стаята на Джили долетя тропане. Този път тежките ботуши на Марино се чуваха ясно.