— Обичаме онзи, който не може да ни отвърне със същото — добави госпожа Полсън.
Скарпета беше спряла да си води записки. Но ръката й лежеше върху бележника, готова всеки да започне всеки момент.
— Как се казваше агентката на ФБР? — попита тя.
— О, май беше Карин… Нека си помисля… — Жената затвори очи и вдигна трепереща ръка към челото си. — Вече нищо не помня… Да, казваше се Карин Уебър.
— От офиса в Ричмънд?
На вратата се появи Марино. В едната си ръка държеше черна кутийка с рибарски принадлежности, а в другата стискаше шапката си. Най-сетне се беше сетил да я свали, вероятно от уважение към госпожа Полсън — майката на убитото момиче.
— О, Господи. Предполагам, че беше оттам. Остави ми картичката си, но не знам къде съм я забутала…
— Какво знаете за червената роза, запазена от Джили? — обади се от вратата Марино. — Намира се в стаята й…
— Моля? — погледна го неразбиращо госпожа Полсън.
— Елате, ще ви я покажем — надигна се Скарпета. Поколеба се за миг, тъй като не знаеше дали домакинята ще се справи с изпитанието, което предстоеше. — Искам да ви обясня някои неща…
— Ами, добре — кимна госпожа Полсън и колебливо се изправи. — Червена роза?
— Джили кога се видя с баща си за последен път? — попита Скарпета, докато бавно се насочваха към спалнята, следвайки Марино.
— В Деня на благодарността.
— Тя ли отиде при него, или той дойде тук? — Скарпета умишлено бе прогонила всякаква агресия от гласа си. Изпита странното усещане, че коридорът изведнъж се беше стеснил и станал някак си по-тъмен.
— Не знам нищо за никаква роза — каза госпожа Полсън.
— Наложи се да прегледам чекмеджетата й — намеси се Марино. — Надявам се, разбирате, че понякога ни се налага да вършим такива неща…
— Когато деца умират от грип, нали?
— Убеден съм, че полицията вече ги е прегледала — продължи Марино. — Но вие може би не сте били в стаята, когато те са я претърсвали и са правили снимки…
С тези думи отстъпи встрани, пропускайки госпожа Полсън в стаята на мъртвата й дъщеря. Тя влезе и се спря пред скрина вляво от вратата. Марино бръкна в джоба си за памучните ръкавици, натика огромните си лапи в тях и едва след това издърпа най-горното чекмедже. Внимателно измъкна изсъхналата роза. Беше от онези, който никога не разтварят цветчетата си докрай. Скарпета ги беше виждала увити в целофан, най-често на цветарските щандове в големите магазини, с цена от долар и половина парчето.
— Не знам какво е това — прошепна госпожа Полсън, приковала очи в розата. Лицето й започна да се налива с кръв и бързо стана почти толкова червено, колкото и листенцата на цветето. — Нямам никаква представа откъде я е взела.
Марино не реагира.
— Не видяхте ли тази роза в стаята й, когато се върнахте от аптеката? — внимателно се обади Скарпета. — Може би някой е дошъл да види болната Джили и е оставил цветето… Тя имаше ли приятел?
— Не разбирам — промърмори госпожа Полсън.
— Добре — каза Марино и остави розата на видно място върху скрина. — Върнахте се от аптеката и влязохте тук, нали така? Нека разгледаме по-подробно този момент. Да започнем със слизането ви от колата. Къде точно паркирахте?
— Отпред. Точно до пътеката.
— Винаги ли паркирате там?
Тя кимна с глава, насочила вниманието си към леглото. То беше безупречно оправено, а кувертюрата му беше сива — като очите на избягалия съпруг.
— Моля, седнете, госпожо Полсън — предложи Скарпета, хвърляйки предупредителен поглед на Марино.
— Ще ида да ви донеса стол — рече той и побърза да излезе. Двете жени останаха насаме в компанията на една изсъхнала роза и безупречно оправеното легло.
— Аз съм италианка — започна Скарпета, оглеждайки плакатите на стената. — Не съм родена там, но баба ми и дядо ми са от Верона. Вие била ли сте в Италия?
— Франк е ходил.
Това беше всичко, което госпожа Полсън каза за плакатите.
— Знам, че ви е трудно — съчувствено рече Скарпета. — Но колкото повече неща ни разкажете, толкова по-добре ще можем да ви помогнем…
— Джили умря от грип.
— Не, госпожо Полсън. Не е умряла от грип. Прегледах я, запознах се и с изследванията, които са й направили. Вашата дъщеря има охлузвания по ръцете и шията…
Върху лицето на жената се изписа ужас.
— Имате ли представа откъде може да ги е получила?
— Не. Как е възможно това? — Очите й гледаха към леглото и бавно овлажняваха.
— Да се е ударила някъде? Да е падала, може би от леглото?
— Не.
— Нека вървим стъпка по стъпка — каза с лека въздишка Скарпета. — Заключихте ли входната врата, когато тръгнахте за аптеката?