— Винаги я заключвам.
— И когато се върнахте, тя беше заключена, така ли?
Марино умишлено се бавеше, позволявайки на Скарпета да приложи уменията си на спокойствие. Това беше като танц между опитни партньори, които се разбират без думи и без предварителни уговорки.
— Мисля, че да. Отворих с ключа си. Извиках я по име, за да я предупредя, че съм се прибрала. Тя не отговори и аз си помислих… Помислих си, че е заспала… О, Боже, тя имаше нужда от сън… — По бузите й се затъркаляха сълзи. — Помислих си, че е заспала със Суити… И извиках: „Джили, дано не си вкарала Суити в леглото!“
19.
Пуска ключовете на обичайното им място — на масичката под закачалката. През прозорчето над входната врата проникват лъчите на слънцето. Антрето е облицовано с тъмно дърво — отличен фон за миниатюрните прашинки, които се въртят в светлия правоъгълник. Съблича палтото си и го закача на обичайното място.
— Извиках: „Джили, скъпа, прибрах се“ — обяснява на жената доктор тя. — „Суити при теб ли е? Къде е Суити? Ако пак си я взела в леглото, тя ще свикне и ще очаква всеки ден да го правиш. Басетът има къси крачета и не може да се качи сам, затова ще очаква помощта ти…“
После влиза в кухнята и оставя торбичките върху масата. Използвайки повода да излезе за сироп, тя се отбива и в магазина за хранителни стоки, който също се намира в търговския център на Кери Стрийт. Двете кутии пилешки бульон заемат място близо до печката. Вади от фризера пакет пилешки бутчета и го пуска да се размразява в умивалника. Къщата е тиха. В кухнята се чува единствено тиктакането на стенния часовник — един приспивно монотонен звук, който тя не забелязва, тъй като вниманието й е насочено към други неща.
Изважда една лъжица от чекмеджето. В шкафа над главата й има чаши. Пълни една от тях със студена вода, взема лъжицата и новото шишенце сироп и ги понася по коридора към стаята на Джили.
— Когато стигнах до стаята, аз извиках: „Джили?“ — Гласът, с който разказва на жената доктор, долита някъде отстрани. — „Какво става, за Бога?“ Това, което видях, просто нямаше смисъл. „Джили? Къде ти е пижамата? Толкова ли ти е топло? О, Господи, къде е този термометър! Само не ми казвай, че пак имаш температура!“
Джили лежи върху завивките по очи, съвсем гола. Вижда се слабото й гръбче, малкото дупенце, тънките крака… Златистата й коса е разпиляна върху възглавницата, ръцете й са вдигнати право нагоре, към таблата на леглото. Краката й са свити в жабешка поза…
О, Боже, о, Боже! Ръцете й изведнъж започват да треперят.
Шарената кувертюра, чаршафите и одеялото са смачкани в края на леглото, част от тях е на пода. Суити не е в леглото и това привлича вниманието й. Суити не е под завивките, защото завивките ги няма, защото са на пода. Миг по-късно там с трясък се озовават шишенцето със сироп, чашата с вода и лъжицата. Тя няма спомен кога ги е изпуснала, но ясно вижда как се удрят в дюшемето и отскачат нагоре, а водата се разлива по дъските. Започва да крещи. Не усеща ръцете си, с които сграбчва раменете на Джили, топлите й рамене… Обръща я по гръб, очите й се изцъклят, от устата й излита писък на ужас…
20.
Руди беше излязъл някъде, а на кухненската маса лежеше копие от служебния рапорт на шерифската служба на община Броуърд, съдържащ описание на нарушенията на обществения ред. В него нямаше кой знае какво — бяха арестували някакъв квартирен крадец, когото подозираха за проникване с взлом.
До рапорта лежеше голям плик от кафява хартия, в него бе нарисуваното с молив око, което бяха открили залепено за задната врата. Ченгето не го беше взело. Добра работа, Руди. Сега можеше да подложи рисунката на деструктивен тест. Погледна през прозореца към къщата на съседката, питайки се дали Кейт вече е поела по обратния път или още е в плен на алкохолното опиянение, въобразявайки си всички онези неща, които изникват в замъгления ум на пияните хора. В ноздрите я удари миризмата на шампанското, раменете й потръпнаха от отвращение. Знаеше всичко за шампанското и контактите с непознати, които с всяко питие изглеждат все по-добре и по-добре. Знаеше всичко за това пътуване и по тази причина не искаше да го предприема отново. А когато нещо или някой й напомняше за него, тя се свиваше от пристъпа на угризенията.
Беше благодарна, че Руди го нямаше. Ако знаеше какво се беше случило току-що, щеше да си спомни всичко, след което и двамата щяха да потънат в мълчание. Това мълчание щеше да се проточи дълго време, а напрежението щеше да се увеличава. В крайна сметка щяха да стигнат до поредния луд скандал, с последиците от който щяха да се борят дълго време. Когато се напиваше, тя вземаше това, което си въобразяваше, че иска. След което, естествено, изведнъж си даваше сметка, че изобщо не го е искала и то дори й е противно. Разбира се, това се случваше само когато помнеше какво е направила — нещо, което с времето ставаше все по-рядко. За човек под тридесетте Луси забравяше твърде много. Последната изцепка, за която си спомняше, беше появата й през една леденостудена януарска нощ в Ню Йорк на някаква тераса на тридесет етажа над земята, само по спортни шорти и нищо друго. Това й се случи след някакъв луд купон в Гринич Вилидж, но къде точно, тя нито помнеше, нито искаше да разбере…