Това беше името, с което повечето хора в патоанатомията наричаха Джили Полсън. Беше някак по-лесно, отколкото да се използва истинското й име — разбира се, ако някой изобщо го помнеше. Най-често жертвите приемаха името на мястото, където са били открити, или на това, което се е случило с тях. Дамата от куфара, Жената от канала, Бебето от изкопа, Мъжът от канализацията… Ийс нямаше никаква представа за истинските имена на тези мъртъвци. И предпочиташе така да си остане.
— Ако Скарпета има мнение по въпроса защо в устата на Болното момиче има остатъци от червена, бяла и синя боя, плюс някакъв странен прашец, аз съм готов да го чуя — заяви той. — По всяка вероятност става въпрос за нещо метално, което е било боядисано в тези цветове. Плюс още нещо, за което обаче нямам никаква представа… — Пръстите му сръчно обработваха пробата върху стъклената плочка. — Мисля да прибягна до тест с дисперсионния рентгенов спектрометър, за да открия за какъв метал става въпрос. Намерили ли са нещо синьо, бяло и червено в къщата на Болното момиче? Мисля да издиря онова момченце Марино и да го почерпя с нещо леденостудено, скрито в бутилка. Господи, аз самият също бих се възползвал от него!
— Не ми говори за ледени неща, моля те! — потръпна Кит.
— Нали ти казах, че не се чувствам добре? Знам, че не можем да се заразим от памучните тампони и лепенките, но въпреки това понякога се питам защо от моргата ни засипват с тях…
— Няма как да се заразиш — кимна Ийс. — Когато стигнат при нас, всички бактерии са безнадеждно умъртвени. Ако ги разгледаш по-отблизо, положително ще видиш номерираните табелки на пръстите на краката им… — Вдигна глава да проследи ефекта от шегичката си и загрижено промърмори: — Хей момиче, изглеждаш ми доста бледа… — Никак не му се искаше да помага на внушенията й, без нея тук беше адски самотно. Но Кит наистина не изглеждаше добре. Беше съвсем ясно и той нямаше право да го пренебрегва. — Защо не си починеш малко, момиче? Вземи нещо против грип… Аз никога не успявам да се вредя до такива илачи просто защото се сещам за тях, когато вече е късно…
— Аз също. Никога не знам къде мога да ги намеря… — Кит се смъкна от високия стол и тръгна към вратата. — Ще отида да си сваря един чай…
23.
Луси не обичаше да разчита на другите. С Руди нещата бяха по-различни, но и на него не възлагаше работата, която трябваше да свърши сама. Особено пък напоследък, когато ставаше въпрос за Хенри. Отлично знаеше отношението му към нея. Погледна към разпечатката от системата за идентификация на пръстови отпечатъци, която лежеше на масата. Слушалките бяха на главата й, тъй като се беше заела да прослушва баналните телефонни разговори на съседката Кейт. Беше рано сутринта в четвъртък.
Кейт й се обади късно снощи. Посланието й беше кратко и ясно: „Целувам те за билетите. Коя е жената край басейна, може би някоя звезда?“ Луси действително викаше една жена да се грижи за басейна, но тя изобщо не приличаше на звезда. Брюнетка на около петдесет, която изглеждаше доста дребна за работата с кепчето за събиране на плаващи отпадъци. Не беше кинозвезда, но не беше и звярът. Малшансът продължаваше да преследва Луси, тъй като справката за отпечатъците не й донесе нищо определено. Ала и не очакваше кой знае какво, добре знаеше, че сравнението между два комплекта отпечатъци е удар в тъмното, особено като единият от тях е непълен…
Всеки от десетте отпечатъка на човешките пръсти е уникален. Така например отпечатъкът от левия палец на един човек не съвпада с отпечатъка на десния палец. Когато не разполага с картон, съдържащ десет пръстови отпечатъка, системата за идентификация е в състояние единствено да включва в паметта си постъпилите отпечатъци. Идентификация ще се получи само ако нарушителят е оставил отпечатък от десния си палец на повече от едно местопрестъпление и тези отпечатъци са вкарани в системата, където се доказва тяхната цялостна или частична идентичност.
Но мануалното и визуалното сравнение на латентните отпечатъци води до други изводи. В това отношение късметът на Луси беше проработил. Частичните отпечатъци, които беше свалила от рисунката на окото, съвпадаха с частичните отпечатъци, открити на леглото, на което беше нападната Хенри. Това не я изненада, но й достави удоволствие. Звярът, който беше проникнал в дома й, беше същият, който бе залепил рисунката на окото и бе издрал капака на ферарито — въпреки че там отпечатъци нямаше. Но колко зверове със слабост към рисунките на очи обикалят наоколо? Беше ясно, че това е работа на един и същи човек, макар че самоличността му продължаваше да е неизвестна. Луси беше наясно, че става въпрос за един и същ звяр, чиито отпечатъци липсват в системата за идентификация на пръстови отпечатъци и където и да било другаде. Той очевидно не е разбрал, че Хенри вече не е тук, и продължава да я дебне. Или пък очаква тя да се върне или поне да чуе за последните му подвизи.