Ако допуска, че Хенри е научила за рисунката, залепена на вратата, звярът вероятно си е дал сметка, че тя може и да не се върне никога, уплашена и разстроена от поведението му. За него е важно да я победи, да я смаже. И това е причината, поради която продължава да дебне наоколо. Смазването на друго човешко същество. В този смисъл нападателят превръща жертвата си в заложница, без дори да я докосне, а в някои случаи — дори и без да я е виждал. Доколкото Луси беше запозната, звярът никога не се беше срещал с Хенри. Доколкото беше запозната… Но дали информацията й беше достатъчна? Едва ли…
Прелисти разпечатката от един друг компютър, която беше направила през нощта, колебаейки се дали да звънне на леля си. Не беше й се обаждала от доста време и нищо не можеше да я извини. И двете прекарваха по-голямата част от времето си в Южна Флорида, делеше ги разстояние, което се вземаше за по-малко от час. Миналото лято Скарпета напусна Дел Рей и се премести в Лос Олас. Луси отиде да види новия й дом, но това беше доста отдавна. Колкото повече време минаваше, толкова по-трудно й беше да вдигне слушалката. Знаеше, че между тях ще увиснат куп незададени въпроси и със сигурност ще им стане неудобно, но при създалите се обстоятелства просто нямаше как да не й се обади. Затова тръсна глава и взе слушалката.
— Служба „Събуждане“ — обяви тя в момента, в който отсреща се чу гласът на леля й.
— Жалко, ако можеш само толкова — моментално я позна Скарпета.
— Какво означава това?
— Означава, че не звучиш като дежурна телефонистка, пък и не съм поръчвала събуждане. Я по-добре ми кажи как си и откъде се обаждаш…
— Още съм във Флорида — поясни Луси.
— Още? Това означава ли, че отново ще заминеш?
— Не знам. Сигурно.
— За къде?
— Още не знам — промърмори Луси.
— Добре. Върху какво работиш?
— Случай с дебнене и преследване.
— Тези не са от най-тежките — успокоително подхвърли Скарпета.
— Не и този — поклати глава Луси. — Но сега не мога да говоря за него…
— Все не можеш…
— И ти не обичаш да говориш за твоите случаи — изтъкна Луси.
— Обикновено е така.
— Какво друго ново?
— Нищо. Кога ще те видя? Не сме се срещали от септември…
— Знам — потвърди Луси. — А какво си правила в големия лош град Ричмънд? С какво се борят напоследък там? Да не са вдигнали нови паметници? Може би във връзка с последното наводнение?
— Опитвам се да открия причините за смъртта на едно малко момиче — отвърна с въздишка Скарпета. — Снощи трябваше да вечерям с доктор Филдинг, сигурно го помниш…
— Разбира се, че го помня. Как е той? Не знаех, че още е там…
— Не е особено добре — каза Скарпета.
— Помня, че ме водеше във фитнеса и вдигаше тежести заедно с мен…
— Вече не ходи на фитнес.
— Шокирана съм! Мамка му! Джак не ходи на фитнес? Това е… Това е… Всъщност, изобщо не знам какво е. Предполагам, че на нищо не прилича. Нямам думи. Ето какво става, когато човек си тръгне! Всичко се разпада!
— Тази сутрин не си много мила с мен — отбеляза Скарпета. — А и аз не съм в настроение.
Луси усети как я бодна чувството за вина. Но не беше виновна, че Скарпета не е успяла да стигне до Аспен.
— Чухте ли се с Бентън? — с преднамерена небрежност попита тя.
— Той си има работа.
— Което не означава, че не можеш да му се обадиш — възрази Луси, а чувството за вина бързо сви стомаха й.
— В момента означава.
— Казал ти е да не се обаждаш? — попита Луси и си представи как Хенри подслушва в извънградската къща на Бентън. Нямаше начин да не го прави. Зави й се свят, чувството на вина беше всеобхватно.
— Снощи отскочих до къщата на Джак, но той не отвори вратата — смени темата Скарпета. — Останах с чувството, че си е у дома, но не желае да ми отвори…
— И какво направи?
— Тръгнах си. Реших, че може да е забравил. По принцип е доста стресиран и това е напълно възможно…
— Ами, друг път! — възрази Луси. — Просто не е искал да те види. Може би за него е твърде късно да разговаряте. Може би нещата са прекалено прецакани. Направих си труда да поръчам едно малко проучване на доктор Джоел Маркъс. Знам, че не си ме молила, но вероятно нямаше и да го сториш, нали?
Скарпета не отговори.
— Виж какво, лельо Кей — леко повиши тон Луси. — Той положително знае много неща за теб, но и ти знаеш нещичко за него, нали? — Почувства се обидена и леко ядосана. Беше безсилна да прогони тези чувства.