Доктор Маркъс седеше в креслото и чакаше сърцето му да успокои ритъма си, световъртежът му да отмине и нервите му да се отпуснат. Когато това стана, той бавно се изправи. Все още беше по халат и чехли. Отдавна беше открил, че няма смисъл да се облича преди появата на боклукчийския камион, тъй като басовото боботене на двигателя и тракането на кофите му докарваше такова изобилно потене, че когато едрите мургави мъже най-сетне отминаваха, той беше вир вода, трепереше от студ, а ноктите му бяха посинели. Доктор Маркъс закрачи по поизлъсканото дюшеме на дневната, насочвайки се към прозореца. Надникна по посока на големите зелени контейнери, оставени в началото на алеята, после напрегна слух. Искаше да се увери, че камионът е отминал и няма да се върне. Всяка сутрин правеше това, въпреки че познаваше много добре маршрута на работниците по чистотата.
По това време камионът се намираше на няколко пресечки оттук, а персоналът все така пъргаво изсипваше кофите за боклук в огромното му туловище. Това щеше да продължи, докато завият по авеню „Патерсън“ и грохотът на двигателя бавно заглъхнеше сред обичайните шумове. Доктор Маркъс не знаеше къде отиват след това, но и изобщо не се интересуваше. Важното беше да ги няма. Очите му внимателно опипаха небрежно оставените кофи. Постоя така още известно време, след което реши, че все още не бива да излиза навън.
Обърна се и тръгна към спалнята. Провери дали алармата е включена, след което смъкна халата и пижамата си, за да влезе под душа. Не остана дълго под топлите водни струи и завъртя крановете в момента, в който се почувства чист и затоплен. После се подсуши и започна да се облича за работа, благодарен на съдбата за отминалата атака. Избягваше да си представя какво би станало, ако атаката бъде осъществена внезапно, когато е на обществено място. Всъщност, това не можеше да се случи. Ако се придържа в близост до дома или кабинета си, винаги щеше да е в състояние да затвори вратата и да се изолира от наближаващата буря.
Влезе в кухнята и глътна едно оранжево хапче. По-рано сутринта вече беше взел един клонопин, заедно с капсула антидепресант, но за всеки случай гълташе и още половин милиграм от лекарството непосредствено преди да тръгне на работа. През последните няколко месеца беше достигнал дневна доза от три милиграма бензодиазепини и това съвсем не го правеше щастлив. Психиатърът в Шарлотсвил го успокояваше, че всичко ще е наред, стига да не злоупотребява е алкохол и други лекарствени препарати. Но доктор Маркъс изобщо не пиеше и нямаше никакви проблеми с клонопина. Беше по-добре да взема лекарството, отколкото да изпада в плен на паниката, да се затваря у дома и в крайна сметка да изгуби работата си. Не беше богат като Скарпета и по тази причина никога не би могъл да понесе униженията, на които тя се излагаше всекидневно, но очевидно приемаше, без да й мигне окото. Преди да я наследи на поста главен съдебен лекар на Вирджиния, той не се нуждаеше от клонопин или някакви други антидепресанти, но сега нещата се бяха променили. Според психиатъра, той страдаше от нарушено оросяване, което водеше до леки психически смущения. Докато беше в Сейнт Луис, просто пропускаше да отиде на работа и изобщо не пътуваше, но все някак се справяше. Животът преди да се срещне със Скарпета беше далеч по-поносим.
Върна се в дневната и отново надникна през прозореца. Големите зелени контейнери си бяха на мястото, камионът с едрите мъжаги не се чуваше. Облече старото си палто от сива вълна, намъкна кожените ръкавици и спря пред входната врата, за да види как се чувства. Изглежда всичко беше наред. Изключи алармата и отвори. Прекоси алеята с бърза крачка, огледа улицата в двете посоки и леко се отпусна. Камионът не се виждаше никъде. Вече можеше да премести кофите за боклук до стената на гаража, където им беше мястото.
Върна се в къщата, свали палтото и ръкавиците и отиде да се измие. Беше далеч по-спокоен, дори мъничко щастлив. Мислите му се върнаха към Скарпета. Почувства се освободен, настроението му рязко се подобри. Сега вече беше сигурен, че ще се справи с капаните, които му залага животът. През всичките тези месеци чуваше все едно и също: Скарпета направила това, Скарпета направила онова… Мълчеше и не се оплакваше, просто защото не я познаваше. Не каза нищо и когато комисарят по здравеопазването открито заяви, че ще му бъде много трудно да я замести, че винаги ще има хора, които няма да го уважават достатъчно само защото той не е тя… Пък и какво би могъл да каже? Дори не беше я виждал…