Обикновено надничаше през един и същи прозорец — онзи, който беше разположен срещу любимото му кожено кресло. Възрастната негърка вадеше торбички с хранителни продукти от багажника. Вероятно е икономката, рече си той. Стори му се доста странно, че една чернокожа икономка може да кара същата кола, която караше майка му в детството му. Тогава тези коли бяха модерни. Не всеки можеше да си позволи бяла импала със сини странични ленти по корпуса. Той много се гордееше с нея, ако не се броят случаите, при които майка му буксуваше в снега, струпал се в подножието на хълма. Не я биваше като шофьор и не би трябвало да й позволят да кара онази кола. Импала е името на мъжка африканска антилопа, известна с бързината и плашливостта си. А майка му беше достатъчно нервна и на собствените си два крака, за да й поверяват управлението на автомобил, кръстен на бързоногото и плашливо африканско животно.
Възрастната икономка се движеше бавно около колата, събирайки разноцветните пластмасови торбички, пръснати по седалките. Наложи й да направи няколко курса между колата и страничната врата на къщата, за да пренесе покупките си. Накрая тласна задната врата с бедрото си и уморено се прибра. Някога тази кола е била доста хубава, рече си доктор Маркъс. Импалата на икономката беше поне четиридесетгодишна — производство шейсет и трета или шейсет и четвърта, но въпреки това беше доста запазена. Маркъс не помнеше кога за последен път беше виждал този модел. Сви рамене и се върна в кухнята, изпитал странното чувство, че синята импала има някакво особено значение. Пресметна, че ако се забави още двадесетина минути, подчинените му лекари ще се заловят с аутопсиите за деня и няма да му се наложи да разговаря с когото и да било. Пулсът му отново започна да се ускорява, нервите му се опънаха. Така ставаше винаги, когато си налагаше да изчаква.
Отначало реши, че виновни за ускорения пулс, треперенето и опънатите нерви са останките от кофеин в чашата му, но после съобрази, че беше отпил едва няколко глътки, следователно причината беше друга. Помисли си за импалата на улицата и нервността му нарасна. Съжали, че възрастната жена изобщо се беше появила с тази кола, особено пък в утро като днешното — когато вече беше преживял събирането на боклука. Върна се в хола и седна в любимото си кожено кресло, опитвайки да се отпусне. Но сърцето му блъскаше с такава сила, че предницата на бялата му риза леко трепереше. Затвори очи и направи няколко дълбоки вдишвания и издишвания.
Вече четири месеца живееше тук, но никога не беше виждал тази импала. Представи си тънкото синьо кръгче на кормилото без въздушна възглавница, синьото табло от дясната страна, което не беше обезопасено като днешните автомобили. Предпазните колани се стягаха около кръста, тъй като по онова време още не бяха изобретили автоматичните им наследници, минаващи през рамото… Представи си вътрешността на импалата, но не на тази отсреща, а на бялата със сините лайсни, която караше майка му. Кафето изстина на масичката до коженото кресло, но Маркъс беше затворил очи и не го виждаше. Няколко пъти се надигаше да провери дали синята импала е там. Накрая, когато се увери, че колата е изчезнала, стана, включи алармата, заключи входната врата и се насочи към гаража. Сърцето му пропусна един удар при мисълта, че импалата не съществува и всичко е било плод на въображението му. Глупости, разтърси глава той. Разбира се, че съществува, преди малко беше там!
Няколко минути по-късно колата му напусна гаража и бавно се плъзна към къщата, където доскоро беше паркирана синята импала. Остана седнал зад волана на волвото си, което се радваше на най-високия възможен стандарт на сигурност. Очите му гледаха към празната алея, пръстите му нерешително почукваха по кормилото. После изведнъж се реши, подкара колата по алеята и слезе. Изглеждаше много добре въпреки старомодния балтон и шапката от сива вълна, въпреки протърканите ръкавици от свинска кожа, които носеше в студено време още в Сейнт Луис. Натисна звънеца на входната врата, убеден, че изглежда като уважаван гражданин. Изчака няколко секунди, после натисна бутона за втори път.
Вратата се отвори и на прага се появи жена към петдесетте, облечена в спортен анцуг и маратонки.
— Какво обичате? — попита с приветлив, но не особено дружелюбен глас.