Оскъдното обзавеждане на апартамента съвсем не означаваше, че е подреден. Барплотът на кухненския бокс беше отрупан с използвани книжни салфетки, пластмасови чинии и прибори. Между тях се виждаха консерви и пакети със спагети, които Пог не си беше направил труда да прибере в единствения шкаф на бокса. В умивалника киснеха чиния и дълбок тиган за пържене. Водата вътре беше мазна и студена. По лекьосания син килим бяха разхвърляни сакове, раници и дрехи, между които се търкаляха книги, моливи и листове евтина хартия за скициране. Жилището на Пог вече беше наситено с аромата на готвено и пури, който се смесваше с острата миризма на собствената му пот. Беше много топло и той беше свалил повечето от дрехите си.
— Мисля, че е време да проверим състоянието на госпожа Арнет, която никак не беше добре — подхвърли на майка си Пог, без да поглежда към нея. — Какво ще кажеш за един посетител? Предполагам, че това трябваше да е първият ми въпрос… Вероятно и двамата ще се почувстваме по-добре. Признавам, че и аз съм малко потиснат… — Спомни си за малката рибка, която беше избягала, очите му бавно обиколиха разхвърляното жилище. — Не мислиш ли, че едно посещение ще ни поразведри?
— Разбира се.
— Нали, нали? — Баритонът му правеше изразителни извивки, сякаш се обръщаше към дете или домашен любимец. — Ще ти бъде приятно да посрещнеш гости, нали? Чудесно! Прекрасно!
Прекоси зацапания килим с босите си крака и клекна пред един кашон, пълен догоре с видеокасети, кутии за пури и пликове със снимки. Всички бяха акуратно надписани със ситния му почерк. В дъното на кашона откри кутията за пури на госпожа Арнет, под която лежеше и плик с полароидни снимки.
— Майко, госпожа Арнет е дошла да те види — обяви с доволна усмивка той, отвори кутията за пури и я положи върху градинския стол. После прегледа снимките и подбра онези, които най-много му харесваха. — Помниш я, нали? Срещали сте се многократно. Една посиняла от старост жена… Ето, виж косата й… Наистина е синя!
— Ами да, синя е…
— Амиии дааа сссиняя еее… — изимитира той гърленото ръмжене на майка си. Така произнасяше думите тя, когато беше в непосредствен контакт с бутилката водка. Всъщност, направо едно цяло с нея…
— Харесваш ли новата й кутия? — попита Пог и тикна пръста си вътре. После го вдигна срещу лампата и издуха известно количество бял прах. — Не ревнувай, моля те! От последната ви среща насам тя изгуби част от теглото си. Не знам как го направи, но й се отрази добре… — Пръстът му отново потъна в кутията, във въздуха се появи поредното облаче бял прах. Искаше да накара дебелата си майка да ревнува, а може би и да я ядоса, поне мъничко… Извади бялата кърпичка и старателно избърса ръцете си. — Мисля, че скъпата ни приятелка госпожа Арнет изглежда прекрасно, направо божествено!
Втренчи се в една от снимките на госпожа Арнет. Синкавата коса обграждаше като ореол мъртвото й розово лице. Не помнеше причината, поради която устата й беше зашита. Помнеше само, че го беше направил със собствените си ръце. Други следи от хирургическото му майсторство липсваха. Любителското око никога не би забелязало, че кръглите контури на очите й се дължаха на капачките под клепачите. Беше ги поставил там с изключително внимание, полагайки ги точно върху хлътналите очни ябълки. А след това ги беше покрил с клепачите, предварително намазани с вазелин.
— А сега бъди любезна и попитай госпожа Арнет как се чувства — подхвърли Пог към тенекиената кутия от бисквити, разположена под градинския стол. — Тя беше болна от рак. Напоследък много хора имат рак…
3.
Доктор Джоел Маркъс й се усмихна сковано и й подаде малката си суха ръка. Тя инстинктивно усети, че при определени обстоятелства би могла да го презира, но побърза да прогони това усещане от съзнанието си.
Преди около четири месеца научи за назначаването му случайно. Озовала се на борда на някакъв самолет, тя запълваше времето си с последния брой на списанието „Ю Ес Ей Тудей“. На една от последните страници се натъкна на кратка новина, която гласеше: „След продължително търсене губернаторът на Вирджиния най-сетне назначи главен патолог на щата…“ Най-после! След толкова години без постоянен или временен ръководител на отдел „Съдебна медицина“ Вирджиния най-после се беше сдобила с такъв. Но по време на „продължителното търсене“ никой не беше поискал мнението на Скарпета, никой не пожела да я изслуша. Кандидатурата на доктор Маркъс не се нуждаеше от нейното одобрение.