— Аз съм Джоел Маркъс — представи се той. — Живея ей там, отсреща… Направи ми впечатление една много стара импала в син цвят, която беше паркирана в алеята ви преди малко… — Беше готов да се извини и да каже, че е сбъркал къщата, в момента, в който жената отречеше да има нещо общо със стара синя импала.
— О, това е колата на госпожа Уокър — усмихна се за негово огромно облекчение съседката. — Притежава я цяла вечност и не би я сменила, дори за чисто нов кадилак…
— Разбирам — кимна доктор Маркъс. — Любопитен съм, тъй като колекционирам стари коли…
Не колекционираше никакви коли, разбира се. Нито стари, нито нови. Важното беше, че няма халюцинации и не си представя нереални неща. И слава Богу!
— Тази едва ли ще влезе в колекцията ви — жизнерадостно каза жената. — Защото госпожа Уокър много я обича… Не сме се запознавали официално, но аз знам кой сте — новият съдебен лекар, нали? Сменихте онази известна патоложка, как й беше името… Бях шокирана и разочарована, когато разбрах, че е напуснала Вирджиния. Между другото, какво стана с нея? Господи, ама и аз съм една! Държа ви тук, на студа! Моля, влезте… Беше много хубава жена, но не мога да си спомня името й…
— Съжалявам, но трябва да вървя — отказа поканата Маркъс, като този път гласът му прозвуча сухо и студено. — Страхувам се, че вече закъснявам за една среща в резиденцията на губернатора.
Лъжата му прозвуча също така студено, и вероятно по тази причина — достоверно.
25.
Увиснало насред унилото сиво небе, слънцето излъчваше бледа и студена светлина. Скарпета вървеше през паркинга, полите на дългото й тъмно палто се развяваха около краката й. Крачеше бързо към официалния вход на сградата, в която беше работила някога. Сбърчи вежди при гледката на празното място за паркиране № 1, запазено за главния съдебен лекар. По всичко личеше, че доктор Маркъс отново закъснява.
— Добро утро, Брус — поздрави тя дежурния на рецепцията.
Човекът се усмихна и й махна с ръка.
— Ще отбележа пристигането ви — подвикна и натисна копчето, което отваряше вратата, водеща към секцията по съдебна медицина.
— Марино появи ли се? — попита, без да намалява ход, тя.
— Не съм го виждал — сви рамене Брус.
Снощи, след като Филдинг не отвори вратата на дома си, тя направи опит да го потърси по телефона, но номерът, който помнеше, се оказа сменен. След което набра Марино, чийто глас едва се чуваше на фона на някакви разговори на висок глас, примесени със смях. Вероятно беше в някой бар, но тя не го попита къде е, а само съобщи, че възнамерява да се прибере в хотела, тъй като Филдинг не си е у дома. Марино не прояви особен интерес, подхвърляйки само „окей, докторке“, „ще се видим по-късно, докторке“, „обади се, ако има нещо“…
Скарпета прекъсна разговора, слезе от верандата на Филдинг и опита задната врата на къщата, но и тя се оказа заключена. Натисна още веднъж звънеца, а след това започна да чука. Притеснението й нарастваше. Колата на някогашния й заместник, дясна ръка и близък приятел беше под навеса, грижливо покрита с платнище. Не се съмняваше, че това е любимият му червен мустанг, но все пак повдигна крайчеца на платнището, за да се увери. Сутринта го беше видяла на място за паркиране №6, което означаваше, че Филдинг продължава да кара старата си кола. Разбира се, фактът, че мустангът е под навеса, изобщо не доказваше, че собственикът му си е у дома и не иска да отвори вратата. По всяка вероятност имаше и друга кола. Това би било разумно от негова страна, предвид почтената възраст на мустанга. Може би е някъде навън, може би изобщо е забравил, че беше я поканил на вечеря.
Изчака още малко пред вратата, обмисляйки всички тези възможности. След което започна наистина да се тревожи. Може би му се е случило нещо, може би се е наранил. Би могло да го сполети какво ли не — алергична криза, хипертонична криза, дори желание за самоубийство. Може би го е планирал така, че да съвпадне с нейната поява, разчитайки ма помощта й. Всички разчитаха на помощта й, всички бяха уверени, че може да се справи с всякакви ситуации. А когато човек планира да отнеме живота си, той винаги си представя кой ще открие тялото му и ще се заеме с тъжните формалности. Тъй че имаше голяма вероятност да й се наложи да изпълнява и тази ужасна роля — да открие колегата си с куршум в главата или с цяло шишенце хапчета в стомаха… Само Луси беше наясно, че и нейните сили си имат граници, но тя пък никога нищо не казваше. Освен това не се бяха виждали от септември. Нещо ставаше и Луси явно беше на мнение, че това нещо не е по силите на Скарпета.