— Не мога да открия Марино — обърна се към Брус тя. — Ако случайно го видиш, моля те да му предадеш, че го търся, защото трябва да присъства на едно заседание…
— Може би Джуниъс Ийс от секцията по трасология знае къде е — подхвърли Брус. — Предполагам, че го помните… Снощи двамата се готвеха да гаврътнат по някое и друго питие… По всяка вероятност в „Орденът на полицейското братство“…
Скарпета си спомни, че само преди час доктор Маркъс спомена за някакви нови улики, които вероятно са причина за свикването на предстоящото заседание. А Марино беше изчезнал след снощния си запой в клуба на „Орденът на полицейското братство“ — по всяка вероятност точно с господин откривателя им… Нямаше представа какво става и защо Марино не отговаря на телефона си. Бутна вратата от опушено стъкло и влезе в някогашната си чакалня.
С изненада установи, че на един от диваните седи госпожа Полсън. Ръцете й стискаха някакво тефтерче, очите й бяха втренчени в стената.
— Госпожо Полсън? — загрижено промълви Скарпета и пристъпи към дивана. — Има ли някой с вас?
— Казаха ми да съм тук рано сутринта, още в началото на работното време — отвърна госпожа Полсън. — А като дойдох, ми казаха да чакам, защото шефа още го нямало…
Скарпета не беше информирана, че на заседанието при доктор Маркъс ще присъства и госпожа Полсън.
— Елате, ще влезем заедно — предложи тя. — Имате среща с доктор Маркъс, така ли?
— Мисля, че да.
— Аз също — усмихна се Скарпета. — Предполагам, че ще бъдем заедно. Хайде, елате…
Госпожа Полсън бавно се надигна от дивана. Сякаш беше уморена или пък нещо я болеше. Скарпета огледа чакалнята, сърцето й се сви. Биха могли да сложат няколко саксии, рече си тя. Малко цветя несъмнено ще променят атмосферата, ще й вдъхнат живот… Зеленината помага на хората да се чувстват по-малко самотни, а моргата е най-самотното място на света. Никой не би трябвало да посещава това място, а още по-малко пък да чака, за да го посети… Скарпета протегна ръка към един бутон до прозореца. Отвъд стъклото се издигаше елегантно гише, зад което се виждаше отсечка, покрита със сиво-синкав мокет. Това беше входът за офисите на администрацията.
— Какво обичате? — обади се металически женски глас откъм решетката на интеркома.
— Казвам се доктор Скарпета.
— Моля, заповядайте — рече гласът и стъклената врата се отвори с тихо щракане.
Скарпета я задържа за госпожа Полсън и тихо каза:
— Надявам се, че не сте чакала дълго… Съжалявам за това. Ако знаех, че ще идвате, щях да дойда да ви посрещна и настаня…
— Казаха ми, че трябва да дойда рано, ако искам да си намеря място за паркиране — отвърна госпожа Полсън, оглеждайки с интерес общия офис, в който хората работеха зад своите компютри. Ясно беше, че за пръв път идва тук.
Скарпета не беше изненадана, тъй като доктор Маркъс не беше от хората, които ще си губят времето с близките на починалите, а доктор Филдинг беше прекалено зает, за да го прави. Подозираше, че госпожа Полсън е тук по чисто политически причини и нейното присъствие със сигурност ще донесе неприятности на нея, на Скарпета. Една от служителките вдигна глава от клавиатурата си и ги посъветва да влязат в заседателната зала, тъй като доктор Маркъс щял да закъснее. Скарпета забеляза, че нито една от чиновничките не мърда от работното си място. Изпита чувството, че се намира във фабрика.
— Елате — докосна рамото на госпожа Полсън. — Искате ли едно кафе? Ще идем да си вземем кафе, а след това ще видим къде ще се настаним…
— Джили още е тук — прошепна жената, оглеждайки с трепет обстановката. — Не ми дават да си я прибера. — Очите й се насълзиха, пръстите й се вкопчиха в кориците на тефтерчето. — Не е хубаво, че все още е тук!
— Какви причини ви изтъкнаха? — попита Скарпета, докато двете бавно вървиха към заседателната зала.
— Всичко е заради Франк… Тя беше много привързана към него. Беше й споменал, че може да живее при него, и тя се запали по идеята… — По бузите й се търкулнаха няколко едри сълзи. Скарпета спря пред машината за кафе и напълни две пластмасови чаши. — Джили заяви в съда, че след края на учебната година иска да се премести в Чарлстън. Той я искаше там, в Чарлстън…
Скарпета внесе кафетата в заседателната зала и седна край дългата, полирана до блясък маса, но този път предпочете да е в средата. Госпожа Полсън се втренчи в манекена с оголените вътрешни органи, а след това премести поглед към скелета, окачен в ъгъла. После поднесе чашата с кафе към устните си. Ръката й видимо трепереше.
— Близките на Франк са погребани в Чарлстън — поясни малко по-късно тя. — Поколения наред. Докато моето семейство почива главно тук, в гробището на Холивуд, където и аз си имам парцел. Но защо трябва да е толкова трудно да се разберем? Нима мъките ни бяха малко? Той иска Джили с единствената цел да ме уязви, да ми върне за нещо, да ме орезили… Постоянно повтаряше, че ще ме вкара в лудница, и този път май е на път да успее…