— Вие двамата говорите ли си? — попита Скарпета.
— Той не иска. Само ми възлага задачи и ме командва. Иска да направи впечатление на прекрасен баща, но всъщност никога не е обичал детето ни както съм го обичала аз. И е виновен за смъртта му…
— Вече го казахте веднъж — кимна Скарпета. — Бихте ли ми обяснили защо?
— Знам, че й е направил нещо, защото иска да ме унищожи. Първо искаше да вземе Джили да живее при него, а сега се кани да ми я отнеме завинаги. Целта му е да се побъркам. Защо никой не може да разбере, че той всъщност е бил лош съпруг и баща? Никой не вижда истината, макар че тя е пред очите на всички. Смятат, че аз съм луда, а него го съжаляват. Но истината е друга…
Вратата на заседателната зала се отвори и на прага застана една добре облечена жена. Беше някъде към четиридесетте и имаше свежия вид на човек, който разполага с достатъчно време за сън, здравословна диета и физически упражнения. Русата й коса бе подредена в безупречна фризура. Тя остави коженото си куфарче на масата, усмихна се и им кимна с глава. Ключалките на куфарчето щракнаха и на бял свят се появиха папка с тънки корици и адвокатски бележник.
— Аз съм специален агент на ФБР Уебър, Карин Уебър — представи се жената, а очите се спряха върху лицето на Скарпета: — А вие трябва да сте доктор Скарпета. Предупредиха ме, че ще бъдете тук… Здравейте, госпожо Полсън, как сте днес? Не очаквах да ви срещна тук…
Госпожа Полсън измъкна книжна кърпичка и избърса очите си.
— Добро утро — поздрави тя.
Скарпета с мъка потисна импулсивното си желание да попита направо защо ФБР е проявило интерес към този случай. Спря я присъствието на майката на Джили. Пред нея не би си позволила никакви професионални въпроси, затова опита един по-заобиколен подход.
— Вие от Бюрото в Ричмънд ли сте? — попита.
— От Куонтико — отговори специален агент Уебър. — От екипа за поведенчески отклонения. Може би сте имали възможност да посетите новите ни лаборатории там?
— За съжаление не.
— Страхотни са.
— Убедена съм, че е така.
— Госпожо Полсън, какво ви води тук? — попита агент Уебър?
— Не знам. Дойдох за доклада. Трябва да ми предадат и бижутата на Джили. Чифт обици и една гривничка. Кожена гривничка, с която не се разделяше никога. Казаха, че главният патолог искал да ме види…
— Ще присъствате на съвещанието, така ли? — попита агентката, а на красивото й добре поддържано лице се изписа искрено учудване.
— Не знам.
— Тук сте за официалното заключение и вещите на Джили? — попита Скарпета и едва сега започна да си дава сметка, че най-вероятно е станало недоразумение.
— Да — кимна жената. — Казаха ми да бъда тук в девет, но се забавих, тъй като трябваше да напиша чек… — Очите й уплашено пробягаха по стените на залата. — Може би изобщо не трябва да съм тук. Никой не ми е казвал, че трябва да присъствам на някакво съвещание…
— Е, тъй и тъй сте тук, нека ви задам един въпрос, госпожо Полсън — усмихна се агент Уебър. — Помните ли какво си говорихме преди два дни? Споменахте, че бившият ви съпруг е пилот, нали така?
— Не е пилот — поклати глава госпожа Полсън. — Казах, че не е пилот…
— Аха — кимна агент Уебър. — Едва сега ми става ясно защо не открих никакво разрешително за пилотиране, издадено на негово име… Станало е недоразумение.
— Много хора го вземат за пилот — обади се госпожа Полсън.
— Напълно разбираемо — съгласи се Уебър.
— Обича да е сред пилоти, особено военни… А най-много си пада по жените пилоти… — Госпожа Полсън замълча, поклати глава и добави: — Човек трябва да е глух и сляп, за да не го разбере…
— Бихте ли обяснили по-подробно? — помоли агент Уебър.
— Ами, всичко идва оттам, че той им издава медицинските… Никой не може да лети без медицинско свидетелство. И това е движещата сила… — Госпожа Полсън въздъхна и продължи: — Представяте си какво става, когато в кабинета му се появи някоя мадама с пилотски комбинезон…
— Чувала сте лично, че е упражнявал сексуално насилие над жени пилоти? — втренчено я погледна агент Уебър.
— Никога не го е признавал — въздъхна госпожа Полсън. — Сестра му служи във военновъздушните сили, знаете… Винаги съм се чудила дали причината не е в това. Тя е доста по-възрастна от него.
В този момент в залата се появи доктор Маркъс. Беше облечен в бяла памучна риза, под която си личеше потника. Тъмносинята му вратовръзка беше прекалено тясна. Очите му се плъзнаха по Скарпета и спряха върху госпожа Полсън.