— Мисля, че не се познаваме — промърмори той с авторитетен, но едновременно с това дружелюбен глас.
— Госпожо Полсън, това е главният съдебен лекар, доктор Маркъс…
— Някоя от вас ли покани госпожа Полсън тук? — попита Маркъс, оглеждайки последователно Скарпета и агент Уебър. — Признавам, че съм изненадан…
Госпожа Полсън стана от масата и започна да се отдалечава. Краката й стъпваха странно, сякаш изгубили всякаква координация помежду си.
— Не знам какво става — смотолеви тя. — Дойдох за документа и личните й вещи — комплект златни обички във формата на сърца и една гривничка…
— Страхувам се, че грешката е моя — промърмори Скарпета и също стана. — Видях я в чакалнята и си направих погрешно заключение. Моля да бъда извинена.
— Няма нищо — кимна доктор Маркъс и се обърна към госпожа Полсън: — Казаха ми, че ще се отбиете… Моля да приемете най-дълбоките ми съболезнования. — В усмивката му се долови някакво снизхождение: — Вашата дъщеря е един от основните ни приоритети тук.
— О!
Това беше всичко, което госпожа Полсън успя да изрече.
— Ще ви изпратя — предложи Скарпета и отвори вратата пред нея. — Страшно много съжалявам — добави тя вече навън, когато тръгнаха по сивия мокет. — Дано не съм ви разстроила…
— Кажете ми къде е Джили — прекъсна я госпожа Полсън и спря насред коридора. — Трябва да зная това. Моля ви, кажете ми къде точно се намира тя!
Скарпета се поколеба. Подобни въпроси не бяха необичайни за нея, но отговорите им съвсем не бяха лесни.
— Джили е отвъд онези врати насреща — каза тя и махна с ръка към дъното на коридора. Там се виждаше обикновена; дървена врата, зад която имаше още една, а през нея се слизаше в моргата и помещението с фризерите.
— Предполагам, че е в ковчег. Чух, че на места като това има хубави чамови ковчези… — Очите на госпожа Полсън отново се насълзиха.
— Не е в ковчег — поклати глава Скарпета. — Тук изобщо няма ковчези. Тялото на дъщеря ви се съхранява във фризер.
— Боже, горкото ми момиченце сигурно умира от студ! — проплака жената.
— Джили не усеща студа, госпожо Полсън — погледна я съчувствено Скарпета. — Уверявам ви, че не усеща нито неудобство, нито болка…
— Вие видяхте ли я?
— Да — кимна Скарпета. — И я изследвах.
— Кажете, че не е страдала, моля ви!
Но Скарпета не можеше да каже такова нещо, защото то би било лъжа.
— Трябва да й се направят още много тестове — рече с въздишка тя. — А за това е нужно време. Всички наши лаборатории работят упорито, за да открием какво точно се е случило с Джили.
Разплаканата госпожа Полсън позволи да бъде отведена обратно към административната част на сградата. Там Скарпета се обърна към една от служителките с молба да донесе копие от заключението на патолозите, а също така и личните вещи на Джили Полсън, които се изчерпват само с чифт малки златни обици и една кожена гривна. Пижамата, чаршафите, завивките и всичко останало, което полицията беше прибрала, щяха да останат тук в качеството на веществени доказателства. Марино се появи в момента, в който изпрати госпожа Полсън и тръгна обратно към заседателната зала. Крачеше бързо, с наведена глава и зачервено лице.
— До този момент утрото не е добро — отбеляза Скарпета, изчакала го да се приближи. — Като те гледам, и за теб е такова… От снощи се опитвам да те хвана. Предполагам, че си получил съобщенията ми…
— Какво прави тук тази жена? — изръмжа Марино, имайки предвид госпожа Полсън. Беше видимо разстроен.
— Дошла е да прибере личните вещи и заключението за Джили.
— Как така ще ги прибере, след като още не е решено на кого да дадат тялото?
— Тя е близка кръвна роднина на жертвата. Не съм сигурна какво заключение ще й бъде връчено, продължавам да не разбирам какво става тук — поклати глава Скарпета. — На заседанието ще присъства и представител на ФБР, но за другите участници не съм много сигурна. Според последни данни, Франк Полсън е упражнявал сексуален тормоз над жени пилоти…
— Хм — изръмжа Марино. Вонеше на кръчма и изглеждаше ужасно.
— Хей, добре ли си? — погледна го загрижено Скарпета, после поклати глава: — Ама и аз задавам едни въпроси… Разбира се, че не си добре!
— Голяма работа! — процеди в отговор той.
26.
Марино изсипа захарницата в кафето си. Явно беше в много лоша форма, щом използваше бяла рафинирана захар, която по принцип беше напълно изключена от диетата му, а и в момента не му беше от полза.