— Сигурен ли си, че искаш да си причиниш това? — попита Скарпета. — После да не съжаляваш!
— Защо тя беше тук, по дяволите? — изръмжа той и постави поредната лъжичка захар в чашата си. — Влизам в моргата и кого срещам в коридора? Майката на детето! Не ми казвай, че е дошла да види Джили, просто защото Джили отдавна не е за гледане. Затова искам да знам какво, по дяволите, прави тук тази жена!
Беше облечен в същите черни торбести панталони и черно яке, а на главата му отново се мъдреше шапката с надпис „Полицейско управление на Лос Анджелис“. Беше небръснат, а уморените му очи гледаха свирепо. След клуба вероятно бе отскочил да види някоя от приятелките си — една от онези жени, с които се запознаваше в залата за боулинг, а след това пиеше и спеше с тях…
— Ако ще се държиш по този начин, по-добре изобщо не идвай на съвещанието — погледна го с тревога Скарпета. — И без това не си поканен. Няма смисъл да се появявам в твоя компания, особено когато си в такова настроение. Знаеш какво ти става, като се тъпчеш с толкова захар!
— Хм — изсумтя той и хвърли поглед към затворената врата на заседателната зала. — Май наистина трябва да демонстрирам настроение пред тези задници!
— Какво се е случило?
— Носят се разни слухове — неохотно отвърна Марино. — За теб…
— Къде по-точно се носят? — свъси вежди тя. По принцип не обичаше подобни разговори и рядко им обръщаше внимание.
— Говори се, че искаш да се върнеш тук и това е причината за внезапната ти поява… — Марино отпи глътка от отровно сладкото си кафе и обвинително я погледна. — Криеш ли нещо от мен?
— Не искам да се връщам тук и се чудя защо обръщаш внимание на безпочвени клюки — отвърна тя.
— Аз няма да се върна тук! — отсече той. Сякаш обсъждаха неговото положение, а не нейното. — В никакъв случай! Хич не си го и помисляй!
— Няма — обеща тя. — Но ти предлагам и двамата да не си го помисляме, особено пък в момента… — Тръгна към боядисаната в тъмен цвят врата на заседателната зала и със замах я отвори.
Марино получи правото на избор — можеше да я последва в залата, можеше и да си остане при кафе-машината и да продължи да се тъпче със захар. Тя нямаше да го убеждава. Разбира се, по някое време щеше да разбере какво го измъчва, но това време все още не беше настъпило. Сега й предстоеше заседание с доктор Маркъс, ФБР и Джак Филдинг, който снощи избяга от нея, а днес кожата на лицето му изглеждаше още по-възпалена от вчера. Никой не каза нищо, докато придърпваше един от столовете около дългата заседателна маса. Никой не каза нищо и на Марино, който се настани до нея. Ами да, това все пак е някаква инквизиция, рече си тя.
— Да започваме — поде доктор Маркъс. — Предполагам, че вече познавате специален агент Уебър от отряда за профилиране към ФБР… — забележката му беше предназначена за Скарпета, а името на федералното подразделение беше сбъркано. То се наричаше Отдел за поведенчески науки, а не отряд за профилиране. — Предстои ни да разрешим един сериозен проблем, който доста утежнява нашата работа. — Лицето му беше смръщено, очичките му гледаха студено иззад очилата. — Доктор Скарпета, вие направихте повторна аутопсия на Джили Полсън, но доколкото съм осведомен, сте прегледала и господин Уитби, нали?
Филдинг мълчеше и гледаше в папката пред себе си, цялото му лице гореше.
— Не бих казала, че съм го прегледала — каза Скарпета, хвърляйки кос поглед на Филдинг. — И нямам представа за какво става въпрос…
— Пипахте ли го? — попита специален агент Карин Уебър.
— Извинете, но нима ФБР разследва и смъртта на този тракторист? — отвърна с въпрос Скарпета.
— Възможно е да го поемем — заяви Уебър. — Надявам се, че това няма да стане, но все пак е възможно… — Говореше така, сякаш разпитът на бившата началничка на службата й доставяше удоволствие.
— Пипахте ли го?
Този път въпросът беше зададен от доктор Маркъс.
— Да — кимна Скарпета. — Пипах го.
— И вие също, разбира се — подхвърли към Филдинг той. — Направили сте външен оглед и сте започнали аутопсията, а по някое време сте се прехвърлили при нея в декомпозиционната камера и сте се включили в повторния преглед на момичето Полсън.
— Ами да — вдигна глава Филдинг, но очите му не гледаха никого. — Това са пълни глупости…
— Какво казахте? — втренчи се в него доктор Маркъс.
— Чухте ме добре: това са пълни глупости! — натъртено, повтори Филдинг. — Още вчера ви го казах. Нямам никакво намерение да бъда разпъван на кръст пред ФБР или когото и да било!
— Страхувам се, че не са глупости, доктор Филдинг. Имаме сериозен проблем с уликите. Миниатюрните частици, открити по тялото на Джили Полсън, са напълно идентични с тези, които намерихме по тялото на господин Уитби, пострадалия тракторист. Но аз не виждам как е възможно това, освен ако нещо не се е объркало. Тук му е мястото да попитам защо изобщо сте търсили улики по случая „Уитби“. Той е жертва на инцидент, а не на убийство. Поправете ме, ако греша…