След тези думи излезе навън и затръшна вратата зад гърба си.
Изтече цяла минута в смаяно мълчание.
— Нервна криза — смотолеви доктор Маркъс и се обърна към специален агент Уебър: — Моля за извинение…
— Често ли ги прави? — пожела да узнае тя.
Скарпета закова мрачен поглед в лицето на Марино. Не й стана никак приятно, че й беше спестил някакви факти. Не можеше да разбере как е могъл да пие цяла нощ, без да й предаде информация, от която може би зависеше всичко.
— Искаш ли да ми кажеш нещо?
— От това, което чувам, стигнах до заключението, че федералните проявяват интерес към малката Джили само защото баща й е доносник на Департамента за вътрешна сигурност — неохотно отвърна Марино. — Живее в Чарлстън и вероятно души дали сред пилотите няма такива с терористични наклонности. Проблемът там е сериозен, тъй като в местната база домува най-голямата в страната флотилия от товаро-транспортни машини С–17, всяка от които струва сто осемдесет и пет милиона долара. Няма да е добре, ако някой откачен пилот терорист се забие със самолета си насред базата, нали?
— Нито пък за вас ще е добре, ако продължавате да плямпате глупости! — сряза го специален агент Уебър, продължавайки да мачка с пръсти корицата на адвокатския си бележник. — Не ви съветвам да се бъркате в тези неща!
— О, аз вече се забърках — каза Марино, свали бейзболната си шапка и разтърка пясъчнорусата четина, набола около съвършено голото му теме. — Съжалявам, че не съм бръснат, но тази сутрин се успах… — Пръстите му се преместиха на брадичката, която откликна като гласпапир. — Снощи отскочих до полицейския клуб в компанията на старши криминолог Ийс и детектив Браунинг, а след това проведох още няколко поверителни разговора, които ще ми позволите да ви спестя…
— Спрете веднага! — предупреди го специален агент Уебър. Каза го така, сякаш се готвеше да го арестува — явно бъбривостта бе издигната в ранг на федерално престъпление.
— Аз пък предпочитам да не спираш — настоя Скарпета.
— Между ФБР и Департамента за вътрешна сигурност не съществуват кой знае колко топли чувства — невъзмутимо поясни Марино. — Поради напълно прозаични причини — хората от вътрешната сигурност отхапаха голям залък от бюджета на Министерството на правосъдието, а всички знаем, че ФБР много обича тлъстите бюджети… И какво се чува напоследък? — очите му хладно опипаха зачервеното от възмущение лице на специален агент Уебър: — Над седемдесет лобисти са се струпали на Капитолия да се молят за пари, докато вашата банда кухи костюми шета из страната, отнема юрисдикцията на правоохранителните органи и си пъха гагата навсякъде!
— Защо трябва да седим тук и да слушаме всичко това? — попита с негодувание специален агент Уебър, обръщайки се към доктор Маркъс.
— Работата е там, че от известно време насам Бюрото души около Франк Полсън — продължи Марино. — И ти си съвсем права, за него наистина се носят различни слухове. По всичко личи, че е превишил правата си като медицински консултант на военновъздушните сили — нещо, което е особено страшно предвид факта, че е доносник на Департамента за вътрешна сигурност. Това го прави податлив на натиск и вече никой не може да бъде сигурен на кой пилот е отказал разрешително за полет и кого е пробутал вместо него… А Бюрото с особено удоволствие би компрометирало Департамента, показвайки служителите му в неблагоприятна светлина, като идиоти. Разбира се, тази информация се пази в тайна до момента, в който губернаторката получава тревожни сигнали и търси помощта на ФБР… — Очите му не се отделяха от лицето на специалния агент: — Но аз дълбоко се съмнявам, че уважаемата госпожа има представа за каква помощ става въпрос… Едва ли допуска, че под помощ ФБР разбира очернянето на друга федерална агенция. Казано иначе, тук става въпрос за власт и пари, както винаги…
— Не е както винаги! — обади се с твърд глас Скарпета, решила, че е чула повече от достатъчно. — Тук става въпрос за едно четиринайсетгодишно момиче, умряло от болезнена и мъчителна смърт. Става въпрос за убийството на Джили Полсън! — След тези думи стана на крака, щракна капака на коженото си куфарче и огледа последователно доктор Маркъс и специален агент Уебър: — За това и за нищо друго!