— Но аз питам вас — беше настоял той.
— Питайте Франк, питайте Франк — държеше на своето тя. — Мъкнеше тук всякакви, затова питайте него…
— С някаква цел ли ги е мъкнал тук?
— Сам ще разберете това — отвърна тя.
Марино изостана на крачка-две от партньорката си. Скарпета нахлузи чифт тънки гумени ръкавици и разпечата едно бяло хартиено пликче. На мястото, на което беше загинал трактористът, имаше само кален асфалт. Той покриваше цялата отсечка до големия портал, от който се влизаше в халето. Скарпета клекна и започна да оглежда калната настилка, а Марино си спомни как вчера сутринта седяха в купето на бавно движещата се кола под наем и си спомняха за миналото. Би дал всичко, ако можеше да върне тези мигове. Стомахът му се сви, стана му лошо. Главата му пулсираше в такт с ударите на сърцето. Студеният въздух бе напоен с миризмата на бетон и стара зидария.
— Ако позволите, бихте ли ми казали какво точно търсите? — обади се Бъд.
Скарпета внимателно изстърга малко кал и пясък с върха на една стерилна пръчица. Надяваше се, че това количество ще съдържа някакви органични останки, включително и кръв.
— Просто проверявам какво има тук — обясни тя.
— Понякога гледам крими сериалите по телевизията — каза Бъд. — Не винаги и не целите, а само тези, които гледа жена ми…
— Не вярвайте на всичко, което виждате — вдигна поглед към него Скарпета, след което пусна пробата в найлоново пликче, прибави към нея и клечката, а после го запечата. Етикетът бързо се покри с неразбираемите й йероглифи, а самото пликче бе внимателно прибрано в брезентовата чанта, оставена права на асфалта.
— Значи няма да пуснете тази кал в някоя от онези магически машини — пошегува се Бъд.
— Няма магически машини — поклати глава Скарпета, отвори второ бяло пакетче и клекна близо до вратата, през която някога беше пристигала на работа.
Тази сутрин тъмната неизвестност в душата на Марино бе пронизана от няколко последователни прозрения. Приличаха на електрически импулси, на пробягваща картина по екрана на повреден телевизор, която изчезва толкова бързо, колкото и се появява — без да му дава възможност да огледа и прецени хората и предметите, съдържащи се в нея. Устни и език, фрагменти от ръце и очи със стиснати клепачи… Собствените му устни, докосващи тялото й. Със сигурност знаеше, че в пет часа и седем минути сутринта се беше събудил чисто гол в леглото й…
Скарпета работеше като археолог, помисли си Марино, разбира се, доколкото той познаваше работата на археолозите. Ръцете й внимателно остъргваха повърхността на онези части от настилката, по които очакваше да открие кръв. Палтото й се влачеше по земята и събираше мръсотиите, но тя не обръщаше внимание. Светът щеше да е съвсем различно място, ако повече жени обръщаха внимание на важните неща по начина, по който го правеше тя. Марино бе уверен, че Скарпета ще разбере какво означава тази злополучна нощ за него. Със сигурност щеше да направи кафе и да го изслуша, без да си позволява обичайните женски реакции — заключване в банята, сълзи и клетви, последвани от заповедта да се маха по дяволите, далеч от нейния дом…
Завъртя се и тръгна по обратния път. Големите му ботуши зашляпаха в рядката кал. В един момент се подхлъзна и успя да запази равновесие с цената на огромни усилия. Но от извъртането му прилоша толкова много, че се наложи да повърне, наведен на една страна. Горчивата кафеникава течност плисна върху ботушите му. Стана му лошо, тялото му се разтърси от конвулсии. Имаше чувството, че умира. В следващия миг усети пръстите й върху лакътя си. Би познал тази ръка навсякъде, сред хиляди подобни. Беше силна, сигурна и най-главното — позната ръка…
— Ела — тихо го подкани тя. — Всичко е наред, ей сега ще се върнем в колата… Прегърни ме през раменете, но гледай къде стъпваш, моля те! Иначе и двамата ще се пльоснем в калта!