30.
Не му беше трудно да си го представи. През всичките тези години предпочиташе да не си представя какво е вършила с други мъже, особено с Бентън.
Гледаше покрай нея, към прозореца. Скромната му единична стая беше на третия етаж и оттам не виждаше улицата, а само сивото небе над главата й. Чувстваше се дребен и незначителен, изпитваше детинското желание да се скрие под завивките, а когато се събуди, да открие, че нищо не се е променило. Искаше да се събуди и да установи, че е тук, в Ричмънд, с докторката, двамата работят по поредния случай, а инциденти няма. Странно, колко много пъти беше отварял очи в разни хотелски стаи с желанието тя да е там и да го гледа. А сега наистина беше в хотелската му стая и го гледаше. Опита се да започне отнякъде, но детинското желание го сграбчи отново и изведнъж установи, че си е загубил гласа. Беше потънал някъде между сърцето и устата, беше се стопил като светулка в нощния мрак.
От години мислеше за нея, при това по точно определен начин. Ако трябваше да бъде честен, мислеше за нея още от момента, в който се запознаха. Еротичните му фантазии бяха в посока на най-умелия, изобретателен и невероятен секс, който някога беше правил. Разбира се, не можеше да говори за това, нито да й го обясни, тъй като това би означавало да спре да се надява… А той продължаваше да се надява, че ще стане нещо и тя изведнъж ще се промени. Освен това, ако започнеше да й разказва всичко, което помнеше от предишната нощ, тя вероятно щеше да получи някаква представа за нещата, които би имала, ако е с него. И това щеше да ликвидира всичките му шансове, колкото и незначителни да бяха те. Да изповяда пред нея малкото, което си спомняше, означаваше дай покаже какво би могъл да й предложи, а това би сложило край на всичко. Фантазиите му също нямаше да оцелеят и едва ли някога щяха да се появят отново. Потиснат от всичко това, Марино се замисли как да я излъже.
— Да започнем от появата ви в клуба — каза Скарпета, приковала очи в лицето му. — В колко часа отидохте?
Добре. За клуба „Орденът на полицейското братство“ можеше да говори.
— Към седем — заяви. — С Ийс и Браунинг се видяхме направо там и си поръчахме нещо за хапване.
— Подробности — отсече, без да помръдва, тя. Очите й продължаваха да не се отместват от неговите. — Какво ядохте там, ти какво беше ял през деня?
— Нали щяхме да започнем от полицейския клуб, а не какво съм ял през деня? — втренчи се в нея той.
— Ти вчера закусва ли? — настоя Скарпета със същия спокоен и търпелив глас, с който разговаряше с хората, оцелели случайно или по волята на Бога след набега на някой жесток убиец.
— Пих кафе в стаята си — отвърна Марино.
— А не хапна ли някакъв сандвич, не обядва ли?
— Не.
— Някой път ще ти изнеса лекция на темата редовно хранене — поклати глава тя. — Значи си изкарал цял ден на кафе, без храна, чак до седем вечерта, когато си отишъл в клуба. Вероятно си ударил едно-две на празен стомах, а?
— Започнах с две бири. После си поръчах пържола и салата.
— Без картофи или хляб, нали така? Без въглехидрати, защото си на диета…
— Аха… Това май беше единственото здравословно нещо, което направих снощи…
Тя замълча, а Марино веднага усети, че няма особено добро мнение за диетите и едва ли ги смята за здравословен навик. Разбира се, нямаше да започне да го инструктира относно здравословното хранене сега — докато седеше на леглото, страдащ от тежък махмурлук, главоболие и силни опасения, че може би е извършил престъпление, за което ще му бъдат повдигнати съответните обвинения. Които може би вече бяха повдигнати… Погледна сивото небе през прозореца и си представи как полицейска кола „Краун Виктория“ без отличителни знаци тихо обикаля из улиците и го търси. По дяволите! В нея би могъл да седи дори самият детектив Браунинг, готов да изпълни заповедта за арестуването му.
— А после какво стана? — попита Скарпета.
Марино си представи как го вкарват на задната седалка на крауна и се запита дали Браунинг ще му сложи белезници. Би могъл да го остави без тях в израз на професионално уважение, но би могъл да забрави за уважението и да ги щракне около китките му. Май второто е по-вероятно, реши след кратък размисъл Марино.
— Изпи няколко бири и вечеря с пържола и салата, като всичко това започва в седем, така ли? — Скарпета го подхвана по своя особен, общо взето приятен, но неотстъпно настъпателен начин. — Колко по-точно бяха бирите?
— Мисля, че четири…
— Не ме интересува какво мислиш, а колко точно?
— Шест — отвърна той.
— Чаши, бутилки, кутии? Големи, малки? С други думи, искам да знам количеството…