— Ето, заповядай — рече и постави овесената каша и чашата силен чай на масичката до леглото. — Яж… — Върна се до количката и взе кифлата. — Колкото повече храна приемеш, толкова по-добре. А когато започнеш да се чувстваш по-добре, може би ще се върне и паметта й…
Гледката на овесената каша предизвика силен спазъм на протест в свития му стомах, но въпреки това Марино взе купата и натопи лъжицата в нея. Бавното потъване на прибора в сгъстяващата се каша му напомни за начина, по който Скарпета вземаше проба от калта с помощта на дървените пръчици за секрет. После на мястото на калта се появи нещо друго, също така гъсто, което предизвика нов пристъп на гадене. Ех, ако не беше толкова пиян! Но вече беше късно. Овесената каша го убеди напълно в реалността на това, което беше извършил снощи. Надеждата, че само го беше започнал, бързо се изпари. Беше го довършил докрай…
— Не мога да ям — изломоти той.
— Можеш — отвърна тя и отново седна на стола си. Държеше се като съдия, с изправен гръб и строг поглед, втренчен право в очите му.
Марино неохотно поднесе лъжицата към устата си и с изненада установи, че овесената каша съвсем не е лоша. Плъзгаше се към стомаха му леко и без усилия. След броени минути осъзна, че е омел цялата купа и ръката му посяга към кифличката. Едновременно с това усети погледа й върху себе си. Тя мълчеше, а той прекрасно знаеше защо не му говори и предпочита да го наблюдава. Защото все още не й беше казал истината. Защото запазваше за себе си онези детайли, които със сигурност щяха да убият фантазиите му. Чуе ли ги веднъж, край на шансовете му. От тази мисъл изведнъж му приседна и кифлата остана непреглътната в гърлото му.
— По-добре ли си? — попита Скарпета. — Пийни си малко чай… — Сега наистина приличаше на съдия в черна тога, изправен вдървено на банката си под сивия правоъгълник на прозореца. — Изяж цялата кифла и изпий поне една чаша чай. Имаш нужда от храна, а и си силно обезводнен. Накрая ще ти дам и алвил…
— О, да, алвилът ще ми дойде много добре — кимна Марино и отново задъвка.
Тя бръкна в найлоновата торба и измъкна шишенце с алвил. Изпитал внезапен глад, Марино задъвка с удвоено усърдие, поливайки кифлата с обилни порции горещ чай. Не отделяше поглед от Скарпета, която пристъпи към леглото и ловко завъртя капачката на шишенцето, направена така, че да не може да се отваря от деца. Изтръска две хапчета в дланта му. Пръстите й бяха сръчни и силни, но някак прекалено малки на фона на огромната му лапа. Докосването им беше едно от най-приятните неща, които беше изпитвал напоследък.
— Благодаря — изграчи Марино, когато тя затвори шишенцето и се върна на мястото си.
Ако трябва, ще седи на тоя стол и цял месец, помисли си той. Може би точно това трябва да направи — да я накара цял месец да не мърда оттук. Това няма да е трудно, особено ако откаже да сподели подробностите от изтеклата нощ. Господи, няма ли да престане да го гледа по този начин?!
— Как е паметта ти? — подхвърли Скарпета.
— Някои неща са изгубени безвъзвратно — промърмори той, пресуши чашата и насочи вниманието си към хапчетата. Страхуваше се да не заседнат някъде в гърлото му.
— Така е — съгласи се тя. — Не се завръщат в съзнанието ни, вероятно защото не желаем да говорим за тях… Е, хубаво. Пи бърбън в компанията на Ийс и Браунинг, а после какво стана? Горе-долу в колко часа мина на бърбън?
— Някъде към осем и половина-девет… После Сузи ми звънна на мобилния… Беше разстроена и каза, че иска да говори с мен. Помоли ме да се отбия в дома й… — Направи пауза, очаквайки някаква реакция от страна на Скарпета. Не беше нужно да му казва какво мисли, достатъчно беше, че го мисли…
— Продължавай, моля те — промълви тя.
— Знам какво си мислиш — че не трябваше да ходя там след толкова питиета…
— Изобщо не знаеш какво мисля — поклати глава тя.
— Но в онзи момент се чувствах съвсем добре…
— Дай ми точната бройка на питиетата.
— Бирата плюс два бърбъна. — Два?
— Най-много три.
— Шест бири отговарят на около двеста грама твърд алкохол. Три бърбъна са горе-долу още толкова — в зависимост от личните ти отношения с бармана… — Скарпета замълча за момент, колкото да направи изчисленията си: — Да речем, че си ги изпил за около три часа, като приемем, че твърдият алкохол в организма ти е бил минимум триста грама. При нормален метаболизъм си преработвал по около трийсет грама на час, което означава, че на излизане от полицейския клуб неусвоеното количество е било най-малко двеста грама концентрат.