— Стига бе! — изръмжа той. — Излишно е да ми правиш тези изчисления, защото се чувствах абсолютно нормално! Казвам ти го откровено и се надявам да ми повярваш.
— Понасял си го добре, но от юридическа гледна точка си бил пиян, даже много пиян! — отсече Скарпета — нали имаше и медицинско, и юридическо образование. — По приблизителните ми изчисления нивото на алкохола в кръвта ти е било над един промил. То изобщо не ти е попречило да стигнеш до къщата й по нормален начин… Между другото, в колко часа стана това?
— Някъде към десет и половина. Не мога да бъда сигурен, защото не съм си гледал непрекъснато шибания часовник! — Впери яростен поглед в лицето й, изпитвайки неприятното усещане, че тялото му е влажно и плъзгаво и не може да се задържи върху завивките. Онова, което се случи после, тъмнееше в душата му като черен облак, в който не искаше да навлиза.
— Слушам те — промълви Скарпета. — Как се чувстваш? Искаш ли още чай? Или храна?
Марино мълчаливо поклати глава и отново опипа гърлото си. Имаше чувството, че проклетите хапчета са някъде там — две малки огнени язви, които отказват да се спуснат в стомаха му.
— Мина ли ти главата? — попита след кратка пауза Скарпета.
— Някога била ли си на психоаналитик? — изведнъж изтърси той. — Защото имам чувството, че съм на сеанс… Разбира се, никога не съм бил на психоаналитик, затова не знам какво точно изпитвам… Може би ти ще ми обясниш…
Не беше сигурен защо й казва всичко това, то просто се изля от него. Гледаше я с поглед, в който се четеше безпомощен гняв и отчаяние. Беше готов на всичко, за да се отдалечи от тъмния облак.
— Няма смисъл да говорим за мен — поклати глава Скарпета. Не съм психоаналитик и ти прекрасно го знаеш. Тук не става въпрос защо си направил това или онова, нито пък защо не си го направил. Тук става въпрос какво си направил. Именно там се крият евентуалните неприятности. Докато психиатрите обикновено не се интересуват от такива неща…
— Знам. Точно в това е работата, там е проблемът… Но аз не знам какво съм направил, докторке — излъга той. — И това е голата истина…
— Добре, нека започнем малко по-отдалеч — кимна Скарпета. — Ти тръгна към дома й. Как? Наетата кола не беше при теб…
— С такси.
— Пазиш ли фактурата?
— Може би, в джоба на сакото ми…
— Ще бъде добре, ако не си я загубил.
— Мисля, че е в някой от джобовете ми.
— Добре, по-късно ще я потърсиш. Какво стана после?
— Слязох и се насочих към входната врата. Позвъних и тя ми отвори. — Тъмният облак се появи на сантиметри от лицето му, сякаш всеки момент щеше да го връхлети ураган. Пое си дълбоко въздух, главата му започна да пулсира.
— Всичко е наред, Марино — кротко рече Скарпета. — Можеш да ми кажеш. Нека открием за какво става въпрос. Ама точно. След което ще приемем, че сме изчерпали въпроса…
— Ами тя… Беше с ботуши. От онези като на морските пехотинци — кожени, с железни налчета. Типично военни ботуши. А отгоре си беше сложила една прекалено голяма тениска в камуфлажни цветове… — Облакът започна да го поглъща. Потъна в него бързо и без остатък, много по-бързо, отколкото си беше представял. — Нищо повече… Бях шокиран. Нямах представа защо се е облякла така. Не си помислих абсолютно нищо от това, което ти вероятно си мислиш в момента… После тя затвори вратата зад гърба ми, вдигна ръце и ме докосна…
— Къде точно те докосна?
— Каза, че ме е пожелала в мига, в който ме е видяла онази сутрин — промърмори той, използвайки не съвсем точно думите на Сузи, но при всички случаи това, което излетя от устата й, носеше този смисъл. Тя го желаеше. Беше го пожелала в мига, в който го беше зърнала — когато двамата със Скарпета се бяха появили в дома й да я разпитват за Джили.
— Каза, че те е докоснала. Къде? По коя част на тялото?
— Джобовете. Докосна ме по джобовете…
— Предните или задните?
— Предните. — Очите му се сведоха към огромните джобове на черните работни панталони.
— С тези ли беше? — попита Скарпета, без да отделя очи от лицето му.
— Аха. С тези бях. Не си направих труда да ги сменя. Сутринта просто не стигнах до хотела. Взех едно такси и тръгнах за моргата…
— Ще стигнем и дотам — прекъсна го тя. — Какво стана, след като тя пъхна ръце в джобовете ти?
— Защо питаш? Защо са ти всичките тези подробности?
— Знаеш защо. Знаеш абсолютно точно.
Гласът й беше все така равен и спокоен, а очите й продължаваха да го фиксират.
Той си спомни как ръцете на Сузи потънаха дълбоко в джобовете му, как се засмя и го дръпна навътре в антрето, затваряйки с крак входната врата. В главата му се стелеше мъгла — същата като онази, която блокираше фаровете на таксито, отвеждащо го към дома й. В онзи момент си даваше съвсем ясна сметка, че пътува към неизвестността, но въпреки това не направи нищо. Възбуди се в момента, в който Сузи пъхна ръцете си в джобовете му и го придърпа навътре в хола, облечена само с една камуфлажна тениска, под която нямаше нищо. Тя веднага го усети и се притисна към него.