— Играта започна на дивана, така ли? — обади се от далечния край на стаята Скарпета.
— По-скоро там я обсъждахме. После аз станах, а тя ме заведе в спалнята и ме накара да се скрия зад вратата, където трябваше да чакам пет минути.
— Продължавахте ли да пиете?
— Тя май ми сипа още едно…
— Стига с това май. Големи ли бяха питиетата? Малки? Колко станаха?
— Тая жена не признава малките неща. Питиетата бяха големи. Изпих най-малко три, преди да ме скрие зад вратата. Спомням си, че започвах да се замайвам… А когато играта започна, пред очите ми падна перде… И слава Богу.
— Опитай да си спомниш. Трябва да знаем какво е станало. Не защо, а какво. Не ме интересува защо, Марино. Повярвай ми, няма да се изненадам от нищо, което би ми разказал. Не се шокирам лесно…
— Да, докторке, знам, че е така… Но може би аз се шокирам. Не знам… Спомням си, че направих опит да видя колко е часът, но ми беше трудно да хвана на фокус стрелките на часовника си. Е, зрението ми не е каквото беше, но снощи наистина ми беше паднало перде. Работата беше сериозна. Честно казано, не знам защо се съгласих на игрите й…
Скрит зад вратата на спалнята и облян в пот, правеше отчаяни опити да види циферблата на часовника си. В един момент се отказа и започна да брои наум. Стигна до шейсет, започна отново и изведнъж обърка сметките. Остана зад вратата, докато не се увери, че са изтекли пет минути. Възбудата му беше различна и нямаше нищо общо с възбудата, която го обземаше при контактите с други жени. Нищо общо. Напусна скривалището си зад вратата и едва тогава си даде сметка, че цялата къща тъне в мрак. Не виждаше дори ръцете си, освен ако не ги вдигнеше на сантиметър от очите си. Тръгна напред, опипвайки стената. В един момент се досети, че тя го чува. В мъглата на пияното му съзнание се появи пролука и той изведнъж забеляза, че диша тежко и сърцето му блъска като лудо в гърдите. Беше възбуден и уплашен. Не искаше Скарпета да знае колко е уплашен. Наведе се и протегна ръка към глезена си, изгуби равновесие и се озова на пода. Опипа кобура, но пистолета го нямаше там. Не знаеше кога е изчезнал. Не знаеше колко дълго беше лежал в коридора. Вероятно беше задрямал…
Когато се свести, пистолетът му беше изчезнал, а сърцето се бе качило в гърлото му. Надигна се и седна на излъсканото дюшеме. Потта се стичаше в очите му, дишаше с цената на огромни усилия. Напрягаше слух, за да долови някаква следа от онази мръсница. Отвсякъде го обгръщаше непрогледен, задушлив мрак. Сякаш някой беше пристегнал очите му с плътна черна превръзка. Направи опит да се изправи на крака, но без да вдига шум, за да не разкрие позицията си. Кучката беше някъде тук, а той беше без пистолета си. Тръгна напред с протегнати като гребла ръце, готов за светкавичен удар. Даваше си сметка, че ако не успее да изненада мръсницата, най-вероятно ще бъде застрелян.
Движеше се бавно и безшумно, като котка. В главата му продължаваха да се блъскат объркани мисли. Как, по дяволите, се беше озовал в този дом? Защо позволи да бъде подмамен тук, без никакви подкрепления? Къде, по дяволите, са всички? О, Господи, може би вече са ликвидирани! Може би той е последният оцелял, който също ще бъде убит, защото няма пистолет, затрил е радиостанцията си и не знае къде се намира. Нещо го блъсна и тялото му започна да се гмурка и изплува от непрогледния мрак. Горещият въздух го оставяше без дъх, прониза го болка. Мракът се приближи и го сграбчи, след което започна да издава ужасни жвакащи звуци.
— Не знам какво се случи — прозвуча някъде отдалеч гласът му. Остана изненадан от разумния му тон, просто защото отвътре усещаше как полудява. — Просто не знам… В един момент се събудих в леглото й…
— С дрехи?
— Не.
— Къде бяха дрехите и вещите ти?
— На един стол.
— На стол? Акуратно сгънати?
— Да, доста акуратно. А върху тях лежеше пистолетът ми. Надигнах се в леглото и установих, че съм сам в стаята.
— А как изглеждаше нейната част от леглото? Оправена, разхвърляна? Спала ли беше на нея?
— Завивките бяха смачкани на топка и почти паднали на пода. Но в леглото нямаше никой. Огледах се, без да разбирам къде съм попаднал. Постепенно си спомних, че бях взел такси до дома й, спомних си и с какви дрехи ме беше посрещнала… На нощното шкафче имаше чаша бърбън и някаква кърпа. Видях кръв по нея и почти припаднах от страх. Опитах се да стана, но не се получи. Останах седнал и не знаех какво да правя…
В същия момент видя, че чашата му е пълна с чай и изведнъж млъкна. Изпита истински ужас при мисълта, че няма спомен Скарпета да е ставала, за да му налее втора порция. Изведнъж реши, че отново е в онова легло, неспособен да помръдне. После очите му се спряха на часовника. С изненада установи, че от началото на разговора в хотелската му стая бяха изтекли повече от три часа.