— Никъде — отвърна мрачно Коста, без да вдига очи от челика си. — Днеска цял ден съм на работа.
Юлия помълча.
— Аз пък си мислех, че днес ще ходите на тавана…
— На какъв таван? — с такъв безучастен вид попита Коста, че веднага се издаде.
— Горе на тавана на кооперацията…
— Може! — отвърна с досада Коста. — Тебе кой ти каза?
— На мене ли? — трепна Юлия. — Ами че никой — аз просто тъй, попитах.
— Кой ти каза? — сърдито настоя Коста. Юлия престана да люлее тъничкото си краче.
— Ако искаш да знаеш, Бебо ми каза — отвърна тя предизвикателно. — Вие си мислите, че като не ми казвате, та няма кой да ми каже…
— Добре, добре! — поклати заканително глава Коста. — Тъкмо и на него вече нищо да не казваме!
— Ами мене ще ме вземете ли? — вече с напълно миролюбив той попита Юлия.
— Къде да те вземем?
— Как къде? Ами че на тавана!
— Не може! — отсече сърдито Коста.
— Защо да не може?
— Ей тъй — не може! Първо, момичета не вземаме и второ, за какво да те вземаме? Веднага ще си изцапаш рокличката и ще се разцивриш…
— Ама аз ще си облека старата рокля! — с последна надежда настоя Юлия.
— Не може! — отново строго отсече Коста. — И хич не ги обичам тия, които се завират, без да ги каниш!
Юлия безпомощно отпусна рамене. Наистина има ли по-голямо удоволствие от това да тършуваш по старите тавани! Само колко е тъмно и… страшно — не, не е страшно, интересно е… Навсякъде висят стари дрехи, търкалят се счупени столове, празни бутилки, изтърбушени канапета, кафези, ютии без дръжки, пробити тенджери и какво ли не още. Като се поразтърси малко човек, какво ли не може да намери — някоя кукла без глава, кутия за бои, голям кристал, пощенски марки, дори някой хербарий с най-интересни растения, забравени там от много години. Как сега да изпусне такова рядко забавление?
— Моля ти се, Коста! — каза Юлия почти разплакана. — Пусни ме да дойда с вас! Ако ме пуснеш, ще ти дам една много интересна… работа!
Едва сега момчето вдигна глава и я погледна.
— Каква работа? — попита той сериозно.
Но Юлия още не бе намислила каква именно.
— Ще ти дам… ще ти дам… а-а-а… една карта на Америка!
Коста примигна — толкова голямо бе изкушението. Хубаво е човек да има карта на Америка. Четеш например роман от Майн Рид и веднага намираш там или река, или пустиня, или грамадно езеро, или пък водопад…
— Ох, не може! — въздъхна Коста явно разколебан.
— И ще ти дам още — забърза Юлия, — ще ти дам да ми поправиш самопишещата писалка!
Това вече беше много, Коста усети как ръката го засърбя. Отдавна не беше поправял никаква писалка и ако му падне сега една в ръчичките… Тъкмо бе решил да се предаде и погледът му внезапно попадна на вратата, съзря Пешо, който се взираше в него с мълчалив укор.
— Дума да не става! — отвърна той бързо и етана от мястото си. — Здрасти, Пешо!
Юлия бързо като кукла се обърна на петата си. Лицето и изведнъж пребледня, очите и широко се разтвориха. Пешо я изгледа мълчаливо, после навъсено из—бърбори:
— Не бой се, няма да те изям!
Но момичето все още го гледаше уплашено, готово всеки миг да хукне.
— Казах ли ти, че нищо няма да ти направя! — с досада повтори Пешо и направи няколко крачки напред. — Каквото било — било…
Настана неловко мълчание. Лицето на Пешо потъмня съвсем, устните му се свиха.
— И още едно нещо искам да ти кажа… да ти се извиня! — започна той глухо.
— Ах, моля ти се, за какво ще ми се извиняваш! — запелтечи разтревожено Юлия. — Не трябва да ми се извиняваш!
— Не, не — трябва! Искам да кажа, че не си буржоазка… Щом си пионерка — значи не си буржоазка.… Може да си глезла, ама то е вече друга работа…
Юлия го погледна недоверчиво, после се приближи съвсем до него.
— Ами тебе… биха ли те? — попита тя простичко. Пешо почервеня. Ето значи как тя си обяснява неговото извинение.
— Как тъй ще ме бият! — възкликна той възмутен. — Мене никога не ме бият!
— А пък мене ме потупват понякога — каза просто—сърдечно Юлия. — Случва се.
— Тебе може! — съгласи се мрачно Пешо и погледна към Коста. — Хайде ставай, искам да те питам нещо!
— А да дойда ли с вас на тавана? — каза внезапно Юлия, като го гледаше с надежда в очите.
— Не може! — намръщи се Пешо и добави сухо: — Веднага гледаш да използуват!
Двамата отидоха в портиерската стаичка. От няколко месеца за децата нямаше по-интересно място в кооперацията от стаята на портиера, макар тя да беше тясно и тъмно помещение, свряно между асансьора и стълбището за мазето, със също такъв тесен, отдавна немит прозорец, обърнат към задния двор. Но нито теснотата, нито слабата светлина, която едвам се процеждаше през стъклото, не можеше да наруши очарованието, което тая стаичка имаше за момчетата.