— Е, да, ще ти кажа истината, Пронизваща стрела, ние сме тръгнали на разузнаване… тоест плаваме… с една дума, изпълняваме поръчение на краля и имаме право да сме тук, макар да нямаме право да казваме защо сме тук.
— Пронизваща стрела видя голямата лодка, а той обича да гледа лицето на Сладка вода. Пронизваща стрела гребеше към захождащото слънце, за да се прибере в своя вигвам, но като видя, че Сладка вода отива в другата посока, той също се обърна, за да може и той да гледа нататък. Сладка вода и Пронизваща стрела заедно вървяха по следите последния път.
— Всичко изглежда напълно вярно, Пронизваща стрела, затова бъди добре дошъл. Ще се нахраниш от нашето еленово месо и после ще се разделим. Залязващото слънце е вече зад гърба ни, а ние се движим бързо. Моят брат ще се отдалечи много от това, което търси, ако не тръгне обратно.
След тези думи Следотърсача се върна при другите и им съобщи това, което бе узнал от разпита. Самият той беше готов да повярва на разказа на Пронизваща стрела, макар да смяташе, че е благоразумно да се внимава с човек, чието поведение не му допадаше особено. Но слушателите му, с изключение на Джаспър, не бяха склонни да приемат обясненията на индианеца.
— Този човек трябва на часа да бъде окован във вериги, братко Дънъм — каза Кап веднага щом Следотърсача свърши разказа си. — И да бъде предаден под охрана на полицейския началник на кораба, ако сред сладководните моряци има изобщо такъв офицер, а щом пристигнем в пристанището, да се предаде на военен съд.
— Аз също смятам, че е най-разумно да го задържим — отвърна сержантът, — но не е необходимо да го оковаваме, щом се намира на кутера. А утре сутрин ще продължим разпита.
Повикаха Пронизваща стрела и му съобщиха решението си. Индианецът го изслуша със свъсено лице, но не възрази. Напротив, той се покори със спокойствието и сдържаното достойнство, с които коренните жители на Америка обикновено отстъпват пред съдбата. Застана настрана и започна внимателно и безмълвно да наблюдава това, което ставаше наоколо му. Джаспър обърна кутера платната се издуха и „Вихър“ отново пое предишния си курс.
Беше настъпил часът за вахта, тоест времето, когато всички се разотиват да спят. По-голямата част от пътниците вече бяха слезли долу. На палубата стояха само Кап, сержантът, Джаспър и двама души от екипажа. Малко по-встрани стоеше индианската двойка. Пронизваща стрела гордо изправен, а Юнска роза безучастна, с онзи израз на кротка покорност, присъщ на всички индиански жени.
— Можеш да отведеш жена си долу, Пронизваща стрела, моята дъщеря ще се погрижи да й намери място и да я настани — каза приветливо сержантът, който също се канеше да напусне палубата. — А ти легни ей на онова платно там.
— Благодаря на моя баща. Тускарори не са бедняци. Юнска роса ще вземе мои завивки от кану.
— Както желаеш, приятелю. Ние смятаме за необходимо да те задържим, но не и да те ограничаваме или да се държим зле с тебе. Изпрати жена си да ти вземе завивките от лодката, а и ти можеш да слезеш, за да ни подадеш греблата. Тъй като повечето хора на „Вихър“ ще заспят. Сладка вода — добави сержантът с понижен глас, — по-добре ще бъде да му приберем греблата.
Джаспър се съгласи, а Пронизваща стрела и жена му, както изглежда, бяха далеч от всяка мисъл да се противопоставят и мълчаливо се подчиниха на тези нареждания. Когато двамата бяха вече в лодката, оттам се чу недоволният глас на индианеца, който отправи към жена си няколко остри забележки; тя ги прие кротко и побърза да поправи грешката си, като остави настрана завивката, която беше взела, и се зае да търси друга, по-подходяща за вкуса на мъжа и.
— Хайде, подай ръка, Пронизваща стрела — подвикна сержантът. Той беше застанал до перилото и нетърпеливо наблюдаваше безкрайно бавните движения на индианеца и жена му, защото очите му вече се затваряха за сън. — Стана късно, а ние, войниците, сме свикнали тръбата да ни подканя рано да лягаме и рано да ставаме.
— Пронизваща стрела идва — отвърна тускарорът и пристъпи към носа на лодката.
С един замах на острия си нож той преряза въжето, с което беше привързана лодката. Кутерът продължи да се носи бързо напред, оставяйки след себе си ореховата черупка, която тутакси намали ход и почти спря. Този ход беше извършен така бързо, че преди сержантът да разбере цялата хитрост и да има време да съобщи на останалите за случилото се, лодката вече се намираше откъм подветрената страна на „Вихър“, на доста голямо разстояние от килватера му.