— Следотърсачо, Следотърсачо… — почти изкрещя Мейбъл. — Моля те, недей, само това недей. Кажи ми нещо, усмихни ми се, кажи ми една мила дума, кажи ми нещо, с което да покажеш, че ми прощаваш.
— Сержантът е виновен, сержантът не беше прав — възкликна Следотърсача, като се мъчеше да се усмихне през сълзи, и тази неестествена смесица от мъка и привидна веселост разтърси Мейбъл до дъно. — Аз си го знаех, аз си го знаех, и казвах на сержанта, но той въпреки тона направи грешка.
— Ние ще продължим да бъдем приятели, макар и да не стана твоя жена — продължи Мейбъл почти толкова разстроена, колкото своя събеседник, и едва съзнавайки какво говори. — Можем завинаги да бъдем приятели и ще бъдем.
— Аз знаех, бях сигурен, че сержантът се заблуждава — подхвана отново Следотърсача, след като с голямо усилие на волята успя да се овладее. — Знаех си, че аз, простият ловец, не мога да се харесам на една девойка, отраснала в града. И по-добре щеше да бъде да бях останал с това убеждение, Мейбъл. И много по-добре щеше да бъде ти да не се бе отнесла с мене така ласкаво и мило, да, много по-добре щеше да бъде.
— Ако аз по някакъв начин неволно съм събудила у тебе лъжлива надежда, Следотърсачо, то никога няма да си го простя. Повярвай ми, по-скоро съм готова аз самата да страдам, отколкото да те гледам ти да страдаш.
— Точно така стана, точно така стана, Мейбъл. Мислите ти, изказани с такъв нежен глас и с такива думи, каквито не съм свикнал да чувам в гората, причиниха цялата беда. Но сега вече виждам съвсем ясно, разбирам разликата помежду ни и ще се постарая да потисна, чувствата си, като тръгна отново на лов за дивеч и по следите на неприятеля. Ах, Мейбъл, аз тръгнах по съвсем погрешна следа, след като те видях!
— Но сега пак ще намериш правилния път. Няма да мине много време и ти ще забравиш, всичко това, ще гледаш на мен само като на приятел, който ти дължи живота си.
— Може в градовете това да е обичайно, но аз се боя, че тук, в гората, трудно можеш да го постигнеш. Ние тук, когато видим някоя красива гледка, дълго не сваляме очи от нея, а ако душата ни се завладее от някое дълбоко, голямо чувство, трудно ни е да се разделим с него.
— Но любовта ти към мен едва ли е особено дълбоко и голямо чувство, пък и аз не съм красавица. Ти ще забравиш всичко това, щом се убедиш, че съвсем не подхождам за твоя жена.
— Аз казах същото на сержанта, но той все настояваше на своето. Знаех, че ти си твърде млада и красива, за да бъдеш подходяща партия за човек на средна възраст като мен, който в младите си години дори не е бил особено красив. Знаех също, че твоите привички напълно се отличават от моите и че ловджийската ми колиба не може да бъде подходящо жилище за девойка, получила възпитанието си в града. Ако бях по-млад и по-красив обаче като Джаспър Сладката вода…
— Какво общо има тук Джаспър Сладката вода — прекъсна го нетърпеливо Мейбъл. — Да говорим за друго нещо.
— Джаспър е достоен младеж и хубав при това — отвърна простодушният ловец, като погледна настойчиво девойката, сякаш не му се вярваше, че може така пренебрежително да се отнася към достойнствата на приятеля му. — Да бях наполовина хубав като Джаспър Уестърн, опасенията ми нямаше да бъдат така големи и може би в последна сметка нямаше да се оправдаят.
— Няма какво да говорим за Джаспър Уестърн — повтори Мейбъл и по страните й пропълзя руменина. — Допускам, че той е добър по време на буря или на езерото, но не заслужава да го споменаваме постоянно.
— Боя се, че е много по-добър от онзи, който, както изглежда, ще ти стане съпруг, макар сержантът да казва, че това никога нямало да стане. Но щом той сгреши веднъж, нищо чудно да сгреши и втори път.
— И кой според тебе ще ми стане съпруг, Следотърсачо? Това няма да е по-малко интересно от всичко, което се случи днес между нас!
— Знам, че е съвсем естествено всеки да си търси другар, който да му прилича, и тези, които са живели в обществото на офицерски жени, да желаят и те да станат офицерски жени. Но с теб, Мейбъл, знам, че мога да говоря откровено и се надявам, че няма да се обидиш от думите ми. Сега вече разбрах какво значи да претърпиш разочарование в чувствата си, затова дори и на един минго не бих пожелал подобно зло. Но щастието не винаги е по-голямо в голямата офицерска палатка, отколкото в простата и макар офицерският дом да изглежда по-примамлив от войнишките казарми, раздорите между мъжа и жената зад неговите врати не са много редки.