— Ти говори ли открито с момичето? — попита бързо сержантът и в тона му прозвуча известна рязкост.
Следотърсача беше прекалено честен, за да не отговори правдиво на тъй открито поставения въпрос, и в същото време твърде почтен и благороден, за да издаде Мейбъл и по този начин да я изложи на гнева на баща й, който, той добре знаеше, беше строг и раздразнителен човек.
— Да, ние бяхме съвсем откровени един пред друг — каза той, — но ако Мейбъл е такава, че всеки я залюбва още от пръв поглед, то за себе си аз не мога да кажа същото.
— Момичето едва ли е дръзнало да ги откаже, да откаже на най-добрия приятел на своя баща.
Следотърсача отвърна глава, за да скрие израза на болка, който усети, че се изписва по лицето му, но продължи да говори с обичайния си тих и твърд глас:
— Мейбъл е твърде добра и нежна, за да откаже каквото и да било, тя не би казала груба дума дори на куче, но аз не я попитах тъй, че да получа категоричен отговор, сержанте.
— Да не би да очакваш дъщеря ми да ти се хвърли на шията, преди още ти да си й разкрил намеренията си? Тя не би била дъщеря на своята майка, ако направи подобно нещо, а такава постъпка ще ме накара да се усъмня дали изобщо е и моя дъщеря. Ние от рода Дънъм обичаме да постъпваме открито като негово величество краля, но не сме натрапници. Предостави на мен да уредя тази работа вместо тебе, Следотърсачо, и резултатите няма да се забавят. Още тази вечер ще говоря с Мейбъл от твое име.
— Не, недей, сержанте, не те съветвам. Остави ни ние с нея сами да разрешим този въпрос и аз не се съмнявам, че накрая всичко ще се уреди както трябва. Младите девойки са плашливи като птички — не обичат много да ги карат да бързат, нито да им говорят остро. Остави ни ние сами да се оправим.
— Само при едно условие, приятелю — ако ми дадеш честната си дума, че при първия удобен случай ще поставиш въпроса съвсем открито пред Мейбъл, без всякакви заобикалки.
— Ще я попитам, сержанте, ще я попитам, но също при условие, че ще ми обещаеш да не се намесваш. А аз ти обещавам, че ще попитам Мейбъл желае ли да стане моя жена, дори тя да ми се изсмее в лицето при това предложение.
Сержант Дънъм даде съвсем охотно желаното обещание, защото беше напълно убеден, че човекът, когото толкова много ценеше и уважаваше, не може да не се харесва и на дъщеря му. Той самият се беше оженил за много по-млада от него девойка и не виждаше нищо лошо в различната възраст на бъдещи съпрузи. Мейбъл стоеше тъй високо над баща си по образование и възпитание, че той не можеше да схване цялата разлика между нея и себе си. Но за съжаление една от най-неприятните страни на взаимоотношенията между образоваността и невежеството, добрия вкус и безвкусицата, изтънчеността и селящината е тази, че такива високи качества най-често са оставени на преценката на хора, които нямат и най-малко понятие от тях. Така и сержант Дънъм не беше способен напълно да прецени вкусовете на Мейбъл и ако беше добил най-малка приблизителна представа за чувствата й, то това беше станало не по пътя на разума, а благодарение на някакви вътрешни импулси и изблици. И все пак този почтен войник не беше чак толкова неправ, като оценяваше шансовете за успех на Следотърсача, както може да ни се стори на пръв поглед. Знаейки повече от всеки друг всички ценни качества на ловеца — неговата правдивост, чистотата на помислите му, мъжеството, самопожертвувателността, безкористността, сержантът съвсем не се мамеше, като смяташе, че такива качества могат да произведат дълбоко впечатление на всяко женско сърце, стига то да има случай да узнае за тях. Заблуждението на сержанта се състоеше всъщност в следното: той смяташе, че дъщеря му по интуиция трябва да отгатне веднага всички тези качества, които той в продължение на дългогодишна дружба т съвместни скитания беше открил.
Докато се спускаха надолу по хълма към брега на езерото, двамата мъже продължаваха да разговарят. Сержантът не преставаше да убеждава ловеца, че единствено неговата стеснителност е попречила за пълния му успех пред Мейбъл и че само настойчивостта ще му донесе победа. Следотърсача и без това, беше твърде скромен и неуверен в себе си човек, а неотдавнашното обяснение с Мейбъл, в което тя недвусмислено, макар и деликатно, му бе отказала, съвсем го беше обезкуражило и той не вярваше на думите на сержанта. Но доводите на бащата звучаха тъй убедително, а и мисълта, че девойката може все още да му принадлежи, бе тъй приятна! Затова нека читателят не се удивлява, когато разбере, че този неизкушен горски жител вече виждаше неотдавнашното поведение на Мейбъл в такава светлина, в каквато на него му се искаше да го види. Вярно е, че не вярваше изцяло на всичко, което му говореше сержантът, но беше готов да приеме, че девическата скромност и неумението да се ориентира в чувствата си са накарали Мейбъл да му говори с такъв език.