— Интендантът не се ползва с благоволението й — каза Следотърсача в отговор на една забележка на събеседника си. — Мейбъл не може да погледне на него другояче освен като на мъж, който е имал вече четири или пет жени.
— А това е много повече, отколкото му се полага. Допускам, че един мъж може да се ожени два пъти, без да оскърби законите на нравствеността и приличието, но четири пъти — това е прекалено.
— Според мен и един път дори да се ожениш, е вече „обстоятелство“, както казва мастър Кап — добави Следотърсача, като се засмя с беззвучния си смях, Обичайното му добро настроение постепенно се възвръщаше.
— Да, „обстоятелство“ е, приятелю, и то много сериозно. Ако не бях ти предназначил Мейбъл за жена, бих те посъветвал до края на живота си да останеш ерген. Но ето и момичето. Сега вече трябва да мълчим.
— Ех, сержанте, боя се, че ти все пак грешиш!
ГЛАВА XIX
Такъв бе този селски кът, спокоен, тих и живописен.
Мейбъл ги чакаше на брега и лодката веднага беше спусната във ведата, Следотърсача преведе обратно спътниците си през прибоя със същата ловкост и изкусност, както ги бе довел, и макар че Мейбъл беше порозовяла от вълнение и сърцето й на няколко пъти беше готово да литне, лодката стигна до „Вихър“, без да ги опръска нито една капка вода.
Онтарио прилича на избухлив човек, който бързо се разгневява и бързо се усмирява. Вълните бяха напълно утихнали и, макар че прибоят заливаше брега, докъдето стигаше погледът, това беше само една тясна и бляскава ивица, която ту се появяваше, ту изчезваше, както изчезват кръговете, образувани от хвърления в езерото камък. Едва що котвените въжета на „Вихър“ се появиха над водата и Джаспър вдигна платната, за да може да потегли веднага, щом дългоочакваният попътен вятър ги издуе.
Към залез слънце гротът заплющя и форщевенът запори вълните. Духаше лек южен ветрец и кутерът държеше курс покрай южния бряг с намерение при първа възможност да тръгне веднага отново на изток. Нощта мина тихо и сънят на отпочиващите беше дълбок и спокоен.
Възникнаха някои трудности по повод управлението на кутера, но накрая всичко се уреди с една приятелска спогодба. Тъй като недоверието към Джаспър далеч не се беше още разсеяло, Кап си запази правото да надзирава младия капитан, на когото разрешиха да управлява кораба при условие, че ще се съобразява с препоръките на стария моряк. Джаспър се съгласи, защото не желаеше да излага Мейбъл на нови опасности. Той много добре знаеше, че сега, след като езерото се е усмирило, „Монкалм“ ще се впусне да ги търси. Младият човек беше достатъчно благоразумен обаче, за да запази само за себе си тези опасения, защото мерките, които смяташе да вземе, за да избегне врага, неминуемо щяха да събудят нови подозрения относно неговата преданост у тези, които имаха сила да попречат на плановете му. С други думи, Джаспър предполагаше, че изисканият млад французин, който командваше неприятелския кораб, ще вдигне котва от форта на Ниагара веднага щом вятърът му позволи и ще се спусне по езерото, за да разбере каква е била съдбата на „Вихър“, и най-вероятно ще се движи по средата между двата бряга, за да може да наблюдава по-широко пространство от езерото. Ето защо младият капитан реши, че най-разумно ще бъде да се придържа близо до единия или до другия бряг, не само за да избегне непосредствената среща, но също и възможността да бъде забелязан отдалече — на фона на сушата платната и въжетата по-малко щяха да бият на очи. Той предпочете южния бряг, защото това беше наветрената страна и защото французите най-малко щяха да очакват да срещнат неприятелски кораб тъй близо до своите поселища и под самия нос на най-силния им форт в тази част на страната.
За щастие Кап нямаше ни най-малко понятие от всичко това, а мисълта на сержанта беше изцяло заета с подробностите около предстоящата военна задача, за да се занимава с неща, нямащи нищо общо с преките му задължения. Така че никой не попречи на Джаспър и още преди разсъмване той вече изцяло си беше възвърнал предишната власт, даваше смело заповеди, които екипажът изпълняваше, без да се колебае и без да възразява.