От всички пътници на кораба единствено Следотърсача се любуваше с неизразима наслада на гледката. Очите му не можеха да се нарадват на безкрайната линия на гората и макар че за него беше истинско щастие да стои близо до Мейбъл, да слуша очарователния й глас и вътрешно да се радва на веселия й смях, неведнъж през този ден душата му закопня да поброди под високите сводове на кленовете, дъбовете и липите, защото опитът го беше научил, че това е единственото място, където човек може да намери трайно и неподправено щастие.
На Кап обаче гледката внушаваше други чувства. Той безброй пъти изказа недоволство, че по пътя си не срещат нито фарове, нито църковни камбанарии или наредени на рейда кораби. Такова крайбрежие, възмущаваше се той, не може да се види никъде другаде по света. По едно време дори отведе сержанта настрани и взе да го уверява най-сериозно, че от този край никога нищо няма да излезе, завинаги щял да си остане все същата пустош, защото пристанищата били занемарени, бреговете на реките били пустинни и необитаеми и дори вятърът бил пропит с мириса на гората, а това до добро не можело да доведе.
Но каквото и да беше настроението на отделните пътници, то ни най-малко не забавяше бързия бяг на „Вихър“. Към залез слънце той вече беше изминал сто мили от пътя, който го делеше от Осуиго. Сержант Дънъм беше счел за свой дълг да се върне във форта, за да се осведоми дали майор Дънкън не желае да даде някакви нови нареждания. За да се осъществи това негово намерение, Джаспър цяла нощ продължи да се придържа о брега. И макар че призори вятърът започна да стихва, той все пак продължи да духа достатъчно силно и „Вихър“ успя да стигне до един нос, който, както беше известно, отстоеше на една-две лиги от форта. Там ги посрещна лек ветрец откъм север и кутерът малко се отдалечи от брега, за да избегне евентуална опасност, в случай че лекият ветрец се усилеше или променеше посоката си.
Появата на деня свари кутера на две мили разстояние от устието на река Осуиго и когато от форта се разнесе утринният залп, Джаспър даде заповед да се отслабят шкотите и да се вземе курс към пристанището.
Изведнъж от бака се раздаде вик и всички отправиха поглед към източния бряг — там, извън обсега на леките оръдия на форта, с платна, зарифени дотолкова, че да го държат на едно място, лежеше „Монкалм“ и очевидно очакваше появяването на „Вихър“. Да се мине покрай него, беше невъзможно, защото, като издигнеше всичките си платна, френският кораб щеше да пресече пътя на кутера за няколко минути. Обстоятелствата налагаха да се вземе бързо решение. След кратко съвещание сержантът отново измени своя план и реши, че най-добрият изход в случая ще бъде колкото се може по-бързо да тръгнат към първоначалното си местоназначение; той разчиташе, че с пъргавината си „Вихър“ ще успее да вземе преднина и ще остави неприятеля достатъчно далеч зад себе си, за да не може той по-нататък да открие следите им.
И така, без да губи нито минута, издул всичките си платна, „Вихър“ се понесе по вятъра. Откъм форта се раздадоха топовни гърмежи, издигнаха се знамена и крепостният вал отново се изпълни с хора. Но освен съчувствие Лунди не можеше да предложи на хората си никаква друга помощ. „Монкалм“, след като даде четири-пет предизвикателни залпа и издигна няколко френски знамена, изду платна и се впусна в преследване.
В продължение на няколко часа двата кораба пореха вълните с неимоверна бързина, като от време на време сменяха галса, за да може пристанището да им остава откъм подветрената страна — единият да влезе в него, ако е възможно, а другият — да попречи на това.
Към пладне от френския кораб се виждаха вече само мачтите — дотолкова се беше увеличило разстоянието между него и кутера; напред в далечината се забелязваха няколко острова, които според думите на Джаспър щели да скрият от неприятеля по-нататъшните маневри на „Вихър“. И макар че Кап, сержантът и по-специално поручик Мюр, ако се съдеше по думите му, все още изпитваха доста голямо недоверие към младия човек, а Фронтеняк не беше много далеч, решиха да последват съвета му, защото време за умуване нямаше; интендантът дискретно забеляза, че Джаспър пожелал да ги предаде, само като отведе кутера в неприятелското пристанище, а на това те можели всеки момент да попречат, защото единственият кръстосвач, който французите притежаваха в момента, се намираше откъм подветрената страна на „Вихър“ и в това положение не представляваше непосредствена заплаха.