Оставен да действа свободно, Джаспър скоро доказа какъв опитен капитан е. Той заобиколи островите откъм наветрената им страна, подмина ги и се насочи на изток, оставяйки „Монкалм“ зад линията на хоризонта.
На залез слънце кутерът наближи първия от островите, разположени при изхода на езерото, и докато се стъмни, навлезе в тесния проток; по него най-после щеше да се добере до поста, към който дълго вече се стремеше.
В десет часа обаче Кап настоя да пуснат котва, защото лабиринтът от острови беше тъй оплетен, че старият моряк се боеше да не би в тъмнината при някой от завоите експедицията да се намери пред дулата на френския форт. Джаспър охотно се съгласи, тъй като това съответстваше напълно на дадените му предписания — да се приближава до поста при такова положение, че никой от екипажа да не може да се сдобие с точни данни на местоположението му, за да не би някой дезертьор да издаде малкия гарнизон на неприятеля.
Отведоха „Вихър“ в едно малко, отдалечено заливче, откъдето и през деня едва ли някой би могъл да го открие, а още по-малко през нощта; на палубата остана само един часови, а всички останали отидоха да си почиват. Кап толкова се беше уморил през изтеклите две денонощия, че веднага потъна в дълъг и здрав сън и се събуди чак на разсъмване. Едва беше отворил очи, когато моряшкият му инстинкт подсказа, че корабът е в движение. Изкачи се веднага на палубата и видя, че „Вихър“ се промъква между островите, а на палубата нямаше никой друг освен Джаспър и лоцмана, ако не се брои часовият, който не обръщаше никакво внимание на тези маневри, смятайки ги напълно основателно за правилни и необходими.
— Какво значи това, мастър Уестърн? — попита Кап с необходимата за случая строгост. — Ти най-после ще ни закараш във Фронтеняк, а всички спим долу като моряци, които чакат, докато от палубата не им извикат: „Тревога!“
— Аз изпълнявам дадените ми нареждания, мастър Кап. Майор Дънкън ми е заповядал да приближавам поста само в момент, когато хората са долу, защото не желае по тези води да има повече лоцмани, отколкото са нужни на краля.
Кап подсвирна.
— Добре щях да я свърша, ако трябваше да се лутам из тези храсти и скали без жива душа на палубата! Даже и лоцманът на Йорк не би могъл да се оправи сред този канал.
— Аз мисля, сър — каза Джаспър с усмивка, — че най-добре ще бъде да оставите командването на кутера в мои ръце, докато стигнем благополучно местоназначението си.
— Така щяхме да направим, Джаспър, така щяхме да направим, ако не беше едно обстоятелство. А обстоятелствата са нещо много важно и един благоразумен човек не бива да ги пренебрегва.
— Е, добре, сър, аз се надявам, че те вече са към своя край. Ако вятърът продължава все така, след по-малко от час ще пристигнем на острова и тогава вече няма да има защо да се опасявате от каквито и да било „обстоятелства“, които хитро бих могъл да скроя.
— Хм!
Кап беше принуден да се съгласи, още повече че всички постъпки на Джаспър до този момент изцяло потвърждаваха искреността на младежа. Това, разбира се, не беше лесно за човек тъй чувствителен към „обстоятелствата“, който знаеше, че „Вихър“ се намира в опасна близост със стария и известен по цялата граница форт Фронтеняк. Островите може би не бяха точно хиляда на брой, но все пак бяха толкова много и тъй малки, че сметката лесно можеше да се обърка, макар от време на време да подминаваха и някой по-голям. Джаспър се беше отклонил от канала, който бихме могли да наречем „главен“, и сега кутерът лъкатушеше с помощта на силния попътен вятър и благоприятното течение през такива тесни проходи, че с мъка се побираше в тях и мачтите му едва не закачаха дърветата. После прекосяваше някое малко заливче и отново се скриваше сред храстите, дърветата и скалите. Водата беше така прозрачна, че не ставаше нужда да се спуска лотът, а еднаквата дълбочина правеше плаването напълно безопасно, макар Кап, привикнал с дълбочините на океана, да беше под непрекъснатия страх, че всеки миг ще заседнат.