— Вдигам ръце! Вдигам ръце, Следотърсачо! — възкликна най-после старият моряк, когато малкото корабче се измъкна благополучно от двадесетия пореден проход, през който така смело се промъкваха. — Това значи да пратиш по дяволите цялата мореплавателна наука заедно с всичките й закони и правила.
— Не, не, Солена вода, това е върхът на изкуството. Вие сам виждате, че Джаспър никога не се колебае, а като добро ловджийско куче бяга с високо вдигната глава, уповавайки се на своя нюх. Залагам живота си, че момчето ще ни отведе където трябва, и вече отдавна щеше да го е направил, ако още от началото му бяхме дали свобода.
— Нито лоцман, нито лот, нито маяк, нито…
— Следа! — прекъсна го Следотърсача. — И това за мене е най-загадъчното в пялата работа. По водата, както всеки знае, следи не остават, а Джаспър плава напред, сякаш вижда пред себе си отпечатъците от мокасините по листата така ясно, както ние виждаме слънцето на небето.
— Дявол да го вземе, та аз мисля, че той няма дори и компас!
— Готови за спускане на кливера! — извика Джаспър, отвръщайки само с усмивка на забележките на спътниците си. — Спускай… Рул надясно… още надясно… така… отпускай леко… отпускай… а сега скочи с въжето на земята… не, хвърли го… на брега има няколко души, те ще го хванат.
Всичко това беше извършено толкова бързо, че зрителите нямаха време да проследят отделните маневри, а „Вихър“ вече се беше обърнал срещу вятъра и гротът му плющеше. Едно последно завъртане на кормилото и корпусът му се долепи до образувания от самата природа скалист кей, където веднага го вързаха със здрави въжета за брега. С една дума, отрядът на 55-и полк беше стигнал местоназначението си, а войниците, очакващи смяната, го посрещнаха с обичайната в такива случаи радост.
Мейбъл с нескрито облекчение скочи на брега, а сержантът, който се чувстваше крайно измъчен от дългия престой на кутера, бързо я последва заедно с хората си. Постът, както за по-просто войниците от 55-и полк наричаха мястото, представляваше едно прелестно кътче, обещаващо приятна отмора на пътниците, прекарали дълго време затворени в тясното пространство на „Вихър“. Островите не бяха високи, но се издигнаха достатъчно над нивото на водата, затова климатът им беше здравословен и бяха добри за живеене. И всички до един в онова далечно време бяха покрити с гъста девствена гора. Островът, на който беше разположен постът, беше малък, всичко на всичко двадесет акра, и навярно векове преди времето, което ние описваме, някоя от природните стихии, бушуващи на тази пустош, беше унищожила част от дърветата, защото половината от площта му представляваше поляна, покрита с трева. По мнението на офицера, който беше избрал това място за военен пост, прозрачният извор, бликащ наблизо, отдавна привлякъл вниманието на индианците и те започнали да посещават мястото, отивайки на лов или риболов. По този начин попречили дърветата да израснат повторно и дивите треви завладели цялата поляна. Но каквато и да е била причината, в резултат на нея островът беше станал много по-красив от останалите, върху него сякаш лежеше печатът на цивилизацията, който липсваше тогава на този обширен район на страната.
Бреговете на острова бяха опасани с храсти, запазени грижливо от войниците, защото те служеха като естествено прикритие за хората и предметите, намиращи се зад тях. Скрити зад тези храсти и зад проснатите тук-там гъсталаци и малки горички, се издигаха шест-седем ниски колиби, които служеха за жилища на офицерите и войниците, а също и за склад на припаси, кухня, лазарет и прочие. Тези колиби бяха направени от трупи и бяха покрити с дървесна кора, но материалът за построяването им беше донесен отдалече, за да не би следите от сечта да привлекат нечие внимание. От няколко месеца вече в тях живееха хора и те бяха придобили дотолкова удобен вид, доколкото изобщо могат да бъдат удобни едни такива жилища.
Източната част на острова беше издадена напред и образуваше малък, покрит с гъста растителност нос; клоните на шубраците така плътно се преплитаха, че образуваха нещо като зелена стена и докато не опадаше шумата, през нея нищо не се виждаше. Близо до тесния провлак, който съединяваше това парче земя с останалата част на острова, беше построен малък блокхаус, за чиято здравина очевидно бяха положени доста грижи. Дебелите трупи, грижливо одялани и съединени тъй, че да не остане помежду им незащитено място, бяха сигурна преграда срещу куршумите. Вместо прозорци имаше бойници, вратата беше малка и масивна, а покривът беше направен от същите дебели трупи, от които бяха направени и стените, и беше старателно покрит с дървесна кора, за да не пропуска дъжд.