— Последната мисис Мюр ли казахте, сър? — попита Мейбъл и погледна събеседника си с престорена наивност.
— Хайде, хайде! Това трябва да е някоя от сплетните на Следотърсача. Този приятел сигурно вече е успял да ви наговори, че не съм бил женен само веднъж.
— В такъв случай той напразно би губил време, сър, защото всички знаят, че сте имал нещастието да се жените четири пъти.
— Само три и това е така вярно, както е вярно, че се казвам Дейви Мюр! Четвъртата ми жена е плод на сплетни или по-точно, прелестна Мейбъл, тя е още in petto, както казват в Рим, а това на езика на любовта, драга моя, означава в сърцето.
— Е, радвам се, че аз не съм четвъртата in petto или където и да е другаде, както не бих искала да бъда и плод на сплетни.
— О, не се безпокойте за това, очарователна Мейбъл! Ако тази четвърта бъдете вие, останалите ще бъдат забравени, а вашата забележителна красота и вашият ум ще ви извисят над всички и ще ви направят първа. Не се безпокойте, никога не можете да бъдете четвърта.
— Това ваше уверение все пак малко ме успокоява, мистър Мюр — каза Мейбъл през смях, — независимо какво се крие зад останалите. Но да си призная, предпочитам да съм четвърта поред сред красавиците, отколкото четвърта поред от съпругите.
След като каза това, Мейбъл се отдалечи с бърза стъпка и остави интенданта да размишлява над несполуката си. Тя се бе видяла принудена да пусне в ход чисто женските си средства за защита, отчасти защото поручикът напоследък беше станал твърде натрапчив с любезностите си, на които навреме трябваше да се даде отпор, и отчасти заради обидните намеци по адрес на Джаспър и Следотърсача. Макар да беше остроумна и решителна, на Мейбъл съвсем не й бе присъща дързостта, но в случая обстоятелствата й налагаха да си послужи с по-рязък тон. След като остави събеседника си, тя реши, че най-после се е избавила от ухажванията му, които й бяха безкрайно неприятни. Но не познаваше Девид Мюр. Привикнал да получава откази, в такива случаи той хич и не мислеше да се отчайва, напротив, ставаше още по-настойчив и погледът малко злораден, малко самодоволен, явно подсказваше, че е замислил нещо недобро.
Докато той все още размишляваше, към него незабелязано се доближи Следотърсача.
— Няма да успееш, интенданте, няма да успееш! — подхвана ловецът, като се засмя с беззвучния си смях. — Тя е млада и пъргава и само бързите крака могат да я настигнат. Казват, че тичаш подире й, но редом с нея няма да тръгнеш.
— Аз пък чух същото за тебе, драги, макар че самонадеяността ти трябва да е твърде голяма, за да допусна, че е вярно.
— Боя се, че си прав, да, да, боя се! Като си давам сметка какъв съм, колко малко знам и колко суров е моят живот, разбирам, че нямам право дори и за мит да мечтая за такава начетена, весела, добра и нежна…
— …и красива, не забравяй — грубо го прекъсна Мюр.
— Да, да, и красива — съгласи се кротко Следотърсача. — Трябваше още в началото да спомена и красотата й, като изброявах останалите й качества, защото младата газела, когато още се учи да подскача, не радва така окото на ловеца, както Мейбъл радва моя поглед. Аз наистина се боя, че за да мечтая за нея, наистина трябва да съм твърде тщеславен и самонадеян.
— Но ако вродената ти скромност, драги, те кара сам така да мислиш за себе си, то аз считам за свой дълг да ти кажа като на стар приятел и другар по оръжие…
— Интенданте — прекъсна го ловецът, като изгледа събеседника си изпитателно, — ние с тебе често сме се срещали зад крепостните стени, вярно е, но твърде малко в горите или в битките срещу врага.
— Е гарнизона или в палатката — не е ли все едно, Следотърсачо? Ти знаеш, че моите задължения ме задържат обикновено край складовете с провизии и снаряжение, което съвсем не отговаря на моите стремежи, както сам можеш да си представиш, защото и в твоите гърди бие войнишко сърце. Но ако беше чул това, което Мейбъл току-що каза за тебе, още същата минута щеше да престанеш да мислиш и да се домогваш до благоволението на тази дръзка и своенравна госпожица.
Следотърсача изгледа въпросително интенданта. Естествено, много му се искаше да знае какво е мнението на Мейбъл за него, но вродената му деликатност и честолюбие не му позволяваха да разпитва какво са говорили за него. Мюр обаче никак не се смути от сдържаността и чувството за собствено достойнство, проявени от ловеца. Знаейки, че има пред себе си един честен и простодушен човек, той реши да се възползва от доверчивостта му, за да се избави от съперничество. Като разбра, че скромността му е по-силна от любопитството, той побърза да продължи: