— Ти сама знаеш какво бива да ми кажеш и какво не, Юнска роса, но се надявам, че ме обичаш достатъчно, за да ми кажеш всичко, което би трябвало да знам. Моят скъп вуйчо също е на острова, а ти навярно и към него изпитваш същите приятелски чувства, каквито изпитваш към мен. И ние няма да забравим какво си направила за нас, като се върнем в Осуиго.
— Може би няма върне, кой знае? — Юнска роса изрече тези думи със съмнение, както обикновено човек изказва някакво предположение, в което не е напълно сигурен, но не с насмешка или със заплаха.
— Никой освен Бог не знае какво ще се случи в бъдеще. Нашата съдба е в ръцете на Провидението. И аз съм сигурна, че ти си изпратена от Него да ни помогнеш.
Това вече надхвърляше разбиранията на Юнска роса и тя погледна учудено, но явно с желанието да й помогне.
— Блокхаус много добър — повтори индианката, когато изразът на недоумение изчезна от лицето й, като силно наблегна на двете последни думи.
— Да, това разбрах, Роса, и довечера ще спя там. Аз, разбира се, още сега ще разправя всичко на вуйчо.
Юнска роса трепна и погледна с безпокойство Мейбъл.
— Не, не, не, не! — заговори бързо тя с бъбривостта, придобита от общуването с канадските французи. — Не добро казва Солена вода. Той дълъг език — много говори. Мисли гора всичко вода, нищо не разбира. Каже Пронизваща стрела, Роса умре.
— Не си справедлива към вуйчо, той най-малко от всички е способен да те предаде.
— Ти не разбира. Солена вода само език, няма очи, няма уши, няма нос — само език, език, език.
Мейбъл не споделяше напълно това мнение, но разбра, че Кап не се ползва с доверието на младата индианка и че е безсмислено да настоява той да вземе участие в разговора им.
— Както виждам, смяташ, че знаеш всичко за нашето положение, Юнска роса — продължи Мейбъл. — Била ли си и друг път на този остров?
— Сега дошла.
— Откъде тогава си така сигурна, в това, което разказваш: баща ми, Следотърсача и Сладка вода може да са толкова наблизо, че ако реша да ги извикам, да чуят гласа ми?
— Всички заминали — заяви Юнска роса уверено, като в същото време се усмихна добродушно.
— Но ти не можеш да знаеш това, без да си обходила целия остров.
— Добри очи: видяла лодка и хора отплували, видяла кораб и Сладка вода.
— Значи отдавна си ни наблюдавала. Но тези, които останаха, не си могла да преброиш.
Юнска роса се засмя, разпери отново четири пръста, а после още два. Като посочи четирите си пръста, тя повтори „войници“, а после посочи останалите и добави Солена вода, интендант. Всичко това беше така вярно и точно, че Мейбъл сериозно започна да се колебае дали ще бъде благоразумно да пусне гостенката си да си отиде, без да е разузнала всичко подробно. Но мисълта да злоупотреби с доверието, което това кротко и предано същество беше проявило към нея, й стана изведнъж противна. В един миг тя почти беше решила да извика вуйчо си, но веднага отхвърли това свое намерение, считайки го недостойно за себе си и непочтено по отношение на индианката. Освен това беше уверена, че Юнска роса няма да каже нито дума повече, а ще се затвори в себе си и ще мълчи упорито, ако вземат да я принуждават да говори.
— И така, ти мислиш, Роса — продължи Мейбъл, след като всички тези мисли преминаха през главата й, че ще бъде най-добре за мен да се преместя в блокхауса.
— Добро място за скуоу. Блокхаус пази скалп. Дебело дърво.
— Говориш така уверено, Роса, сякаш си била вътре и си мерила стените му.
Юнска роса се усмихна с лукав израз на лицето, но не каза нищо.
— Знае ли някой друг освен теб как да намери този остров? Някой от ирокезите виждал ли го е?
Лицето на Юнска роса помръкна и тя предпазливо се огледа, сякаш се боеше, че някой може да ги подслушва.
— Тусхарора навсякъде — Осуиго, тук, Фронтеняк, Мохоук — навсякъде. Ако види Роса, убие.
— А ние мислехме, че този остров не е известен на никого и че няма от какво да се боим, докато сме тук.