И все пак, когато Мейбъл се връщаше от брега, порази я едно незначително обстоятелство. Друг път тя не би обърнала внимание на такава дреболия, но сега, когато у нея се бяха събудили подозрения, това привлече внимателния й поглед. От най-долния клон на нисък дъб висеше парче червен мрежест вълнен плат, от който се правят обикновено корабните флагове. Парцалът бе привързан така, че при най-малкия полъх на вятъра се развяваше като корабно знаме.
Даже Юнска роса не би могла по-бързо да съпостави фактите и да оцени значението на това откритие за безопасността на отряда, както направи разтревожената Мейбъл. Тя веднага съобрази, че парцалът можеше да се види от съседния остров, че дъбът се намира на пътя между нейната хижа и пирогата, че Юнска роса е трябвало да мине край него, ако не и под самия него, и че това навярно е сигнал, с който се съобщават някакви важни сведения на ония, които се готвят да извършат нападение, а сега се крият в засада някъде наблизо. Като откъсна парцала от дървото, Мейбъл забърза към лагера, без още да знае сама как трябва да постъпи, за да изпълни своя дълг. Дали Юнска роса не я беше измамила? Цялото поведение, видът, нежното внимание на индианката, нейният нрав, който толкова се хареса на Мейбъл още по време на пътуването им, противоречаха на подобно предположение. От друга страна, Мейбъл си спомни намеците за бледоликите красавици, от които се възхищава Пронизваща стрела, смътно си представи тежкия му, отправен към нея поглед и в главата й се роди тревожната мисъл, че твърде малко са жените, които биха се отнесли благосклонно към своите съпернички. Тези нестройни и неясни образи и откъслечни мисли безредно преминаха в съзнанието на нашата героиня, ускорявайки биенето на сърцето и крачките й, без да я доведат до бързите и ясни решения, с които завършваха обикновено размишленията на Мейбъл. Тя припряно се насочи към колибата на жената на войника с намерение веднага да я заведе със себе си в блокхауса, щом вече не можеше да предупреди останалите, когато внезапно гласът на Мюр я застави да забави крачките си.
— Къде бързате така, очарователна Мейбъл? — възкликна той. — И защо избягвате обществото? Уважаемият сержант ще ме сметне за истински грубиян, ако разбере, че дъщеря му се разхожда сутрин сама, без спътник, още повече след като му е добре известно моето страстно желание да ви съпровождам от сутрин до вечер и да бъда ваш роб.
— Мистър Мюр, имате ли тук някаква власт? — каза Мейбъл, като се спря. — Кажете, длъжен ли е капралът да ви се подчинява, щом сте по-старши по чин от него?…
— Не зная… наистина… не зная… — прекъсна я Мюр с нетърпение и явно безпокойство, които Мейбъл непременно би забелязала при други обстоятелства. — Заповедта си е заповед, дисциплината си е дисциплина, а властта — власт. Вашият почтен баща ще се обиди и ще ми иска сметка, ако се намеся и посегна, така да се каже, към лаврите, които той се надява да събере. Не мога да заповядвам и на капрала, без същевременно да заповядвам и на сержанта. Затова най-разумното за мене в тази експедиция е да стоя в сянка и да се държа като частно лице. В последна сметка, така мислят всички, включително и самият Лунди.