ГЛАВА XXII
— Макар и дух.
не съм дошъл при тебе да те плаша.
а за да ти платя за твойта вярност.
Когато Мейбъл излезе от своето прикритие и изтича до средата на помещението, трудно можеше да се определи коя от двете е по-радостна — дали нашата героиня, която вместо Пронизваща стрела бе видяла неговата жена, или Юнска роса, разбрала, че тази, която с такава тревога и вече почти без надежда бе потърсила навсякъде, се бе вслушала в съвета й и бе потърсила убежище в блокхауса. Двете жени се хвърлиха в прегръдките си и чистосърдечната индианка, заливайки се в беззвучен и щастлив смях, ту целувате своята приятелка, ту отстранявайки се за миг, се вглеждате в лицето и, сякаш искаше да се убеди още веднъж, че това наистина е тя.
— Блокхаус добро — каза младата индианка, — скалп не вземат.
— Наистина е добър — все още трепереща отговаряше Мейбъл и притваряше очи, сякаш искаше да прогони ужасното зрелище, на което само преди няколко минути бе станала свидетелка. — Кажи, моля те, в името на всичко свято, знаеше ли какво е станало с моя вуйчо? Гледах навсякъде, но никъде не можах да го видя.
— Не в блокхаус? — попита не без любопитство Юнска роса.
— Там е работата, че го няма. Аз съм сама тук. Джени беше с мен, но изтича при мъжа си и загина поради своето неблагоразумие.
— Роса, знай. Роса видел, много лошо. Пронизваща стрела няма жал никоя жена, няма жал своя жена.
— Ах, Роса, поне животът ти е в безопасност!
— Не знай. Пронизваща стрела убива мен, ако знай всичко.
— Да те пази Бог, Юнска роса! Той ще те благослови и ще те защити, защото имаш добро сърце. Кажи ми, какво да правя сега! Кажи ми поне, жив ли е вуйчо?
— Не знай. Солена вода има лодка. Може отишъл река.
— Лодката си остана там, където беше. Няма ги само вуйчо и интенданта.
— Роса не видял убиват тях. Скрили се. Червенокожи скрива се, защо срамота скрива се и бледолики?
— Работата никак не е до срама. Аз само се боя, че не са успели да се скрият. Вашето нападение беше така изненадващо.
— Тускарор! — с явно възхищение от пресметливостта и умението на своя мъж произнесе усмихнато Юнска роса. — Пронизваща стрела велик войн!
— Но ти си толкова добра, имаш такова нежно и меко сърце! Не си за подобен живот. Ти не можеш да бъдеш щастлива, когато се вършат такива чудовищни работи.
Юнска роса изведнъж помръкна и на Мейбъл й се стори, че в очите на индианката светна горд и свиреп пламък, когато й отговори: