— Ингилизи много жаден. Взема гора, взема лов, гони шест племе тук, дето слънце идва спи, лоши крал, лоши хора. Бледолици — много лош!
Дори в тази отдалечена епоха Мейбъл знаеше, че в думите на индианката има много горчива правда, но тя не беше достатъчно осведомена, за да знае, че както в този, така и в стотици други подобни случаи обвиняваха краля в постъпки, за които той дори и не подозираше. Понеже твърде остро усещаше справедливостта на този упрек, за да се опитва да възразява, Мейбъл насочи мислите си към собствената си участ.
— Но какво да правя аз, Роса? Посъветвай ме. Всеки миг вашите могат да нападнат блокхауса.
— Блокхаус добро, скали не вземат.
— Но ирокезите скоро ще разберат, ако вече не го знаят, че тук няма войници. Ти сама ми каза колко войници са останали на острова. Значи Пронизваща стрела ти го е казал. Нали?
— Пронизваща стрела знай — отвърна Юнска роса, показвайки шест пръста, за да посочи броя на мъжете. — Всички червен човек знай. Четири няма скалп, два има!
— Не говори, Юнска роса! Само тази мисъл е достатъчна, за да смрази кръвта ми. Възможно е вашите да не знаят, че съм сама тук. Могат да помислят, че с мен са вуйчо ми и интендантът и да запалят блокхауса, за да ги измъкнат навън. Чувала съм, че в дървените укрепления най-много трябва да се страхуваш от огъня.
— Блокхаус не гори — спокойно отговори Юнска роса.
— Откъде знаеш. Юнска роса? Ти си много добра, но аз с нищо не мога да им попреча.
— Блокхаус не гори. Блокхаус добро, скалп не вземат.
— Но обясни ми поне защо, Юнска роса! Аз се боя, че ще го запалят.
— Блокхаус мокро. Много дъжд, дърво сурово, гори лошо. Червен човек знай: не нали блокхаус — ингилиз не знай ирокез бил тук. Баща дойде търси, няма блокхаус. Не, не, индианец много хитри, нищо не пипа.
— Сега те разбрах, Юнска роса, и много бих искала да се окажеш права. Баща ми, ако остане жив… а може би той вече е убит или е попаднал в плен?
— Баща не питай, не зная къде отишъл баща. Вода следа няма, червен човек не намира. Блокхаус не гори. Блокхаус добро, скалп не вземат.
— И ти мислиш, че аз ще бъда в безопасност тук до завръщането на банда ми?
— Не знай. Дъщеря каже най-добре, кога баща дойде.
Мейбъл изпита тревожно чувство, когато видя как блеснаха черните очи на индианката при тия думи, В главата й се зароди неприятното подозрение, че Юнска роса се опитва да измъкне за своите съплеменници полезни сведения, които биха могли да причинят смъртта на баща й и на неговите войници. Но едва успя да помисли това, когато един силен удар по вратата дойде сякаш като отговор, за да й напомни не за предполагаемата, а за близката опасност.
— Това са те! — възкликна девойката. — А може би, Юнска роса, вуйчо ми и интендантът търсят убежище. Сега аз съм длъжна да пусна дори мистър Мюр.
— Защо не погледа? Много дупки — нарочно направен.
Мейбъл я разбра веднага и се приближи до една от долните бойници, прорязана в издаващата се над първия етаж част на пода, внимателно повдигна бруса, който обикновено закриваше отвора, и предпазливо надникна, за да види какво става долу до вратата. По това как Мейбъл трепна и по лицето й се изписа тревога, индианката се досети, че долу стоят нейни съплеменници.
— Червен човек — каза Юнска роса и предупредително допря пръст до устните си.
— Четирима! Всички са страшно боядисани и с кървави трофеи на поясите. С тях е и Пронизваща стрела.
Юнска роса бе отишла към ъгъла, където бяха струпани резервните пушки. Тя взе една от тях, но като чу името на мъжа си, замръзна на място. Колебанието й обаче не трая дълго, тя се отправи към бойницата и тъкмо искаше да пъхне дулото на пушката, когато Мейбъл, която не беше в състояние да преодолее отвращението си към всяко убийство, я хвана за ръката.
— Какво правиш, Юнска роса! — възкликна девойката. — По-добре е аз да умра, отколкото да вдигнеш ръка срещу мъжа си.
— Не закача Пронизваща стрела — отвърна Юнска роса с лек вътрешен трепет. — Не закача червен човек. Не стреля тях, плаши само.
Като разбра намерението на Юнска роса, Мейбъл престана да й оказва съпротива. Пъхайки пушката в прореза, индианката се стараеше да вдига колкото е възможно по-голям шум. Тя почака, за да привлече вниманието на индианците, и едва тогава натисна спусъка. Преди още да бе стихнало ехото от изстрела, Мейбъл отново започна да укорява своята приятелка, макар че тя вършеше всичко това заради нея.