Заредиха се дълги и мъчителни часове на очакване. Индианката сякаш потъна в земята. До ушите на Мейбъл достигаха крясъците на пияните индианци — навярно алкохолът ги бе накарал да забравят всяка предпазливост. После видя през бойниците тяхната оргия, която би смразила кръвта й в жилите, ако малко преди това не бе станала свидетелка на още по-ужасни зрелища. Дивите крясъци непрекъснато напомняха на девойката за страшното съседство. Към обед на острова се появи някакъв нов човек. По дрехите и по външността Мейбъл отначало го прие за индианец. Но като се вгледа по-внимателно в мургавото му, загоряло от слънцето и вятъра лице, тя разбра, че е бял. Това повдигна малко духа й — помисли си, че при крайна нужда би могла да разчита на помощта на един бял и цивилизован човек. Уви, нашата героиня не знаеше, че за белите не е така лесно да възпират своите свирепи съюзници, пък и в сметките им не влизаше грижата да ограничават зверствата на индианците.
Денят се стори на Мейбъл като цял месец. Само минутите, прекарани в молитва, минаваха незабелязано. Съображенията на Юнска роса изглеждаха убедителни. И Мейбъл мислеше, че блокхаусът няма да бъде атакуван до завръщането на баща й, когото индианците искаха да примамят в засада. Така че за известно време можеше да не се страхува за своята безопасност. За сметка на сегашната сигурност обаче, Мейбъл си представяше бъдещето в най-мрачна светлина. Въображението й рисуваше картините на ужасите, които я очакваха, ако попаднеше в плен. Най-често виждаше в мислите си Пронизваща стрела с неговото обидно внимание към нея. Тя знаеше, че ако не убият пленниците си на самото място, индианците ги отвеждат в своите селища и ги предават на племето, Слушала бе за много бели жени, които прекарвали остатъка от живота си във вигвамите на победителите. За да прогони тези мисли, Мейбъл падаше на колене и отново потъваше в молитви.
Колкото и да бе опасно положението на нашата героиня през деня, то стана още по-опасно, когато мракът започна да са сгъстява над острова. Намерените в запасите на англичаните спиртни напитки бяха довели вече индианците до пълно изстъпление, Опитите на французина да им отнеме рома се оказаха напразни и той благоразумно се оттегли на близкия остров, където бе устроил своя бивак. Очевидно предпочиташе да се държи настрана от своите съюзници, от които можеше да се очаква всичко. Преди да си отиде обаче, френският офицер успя с риск за живота си да загаси огъня и да прибере всичко, с което биха могли да го разпалят отново. Той се страхуваше да не би индианците да подпалят блокхауса, който му бе необходим за по-нататъшното изпълнение на неговия план, Французинът с удоволствие би им отнел и оръжието, но индианците с последните искрици съзнание в помътените си мозъци се хващаха за ножовете и бойните секири, сякаш ставаше дума за честта им. А да отнесе карабините, като им остави оръжието, с което бяха свикнали да си служат, беше безсмислено. Скоро се разбра колко благоразумно бе постъпил французинът, като загаси огъня. Той едва се беше скрил от погледа на индианците, когато един от тях предложи да запалят блокхауса. Малко преди това и Пронизваща стрела бе напуснал пияната орда, след като се бе убедил, че ирокезите са съвсем обезумели. Уморен до смърт след двете безсънни нощи, прекарани в разузнаване, той заспа веднага, щом се тръшна върху сламата в една от колибите. Сега сред индианците нямаше вече ни един, който би могъл да защити Мейбъл. Впрочем ирокезите едва ли подозираха за нейното съществуване, когато десетина от тях, замаяни и войнствено настроени, приветстваха с възторжени викове предложението на своя пиян съплеменник.
Това беше страшна минута за Мейбъл. Индианците бяха в такова състояние, че не биха се изплашили от цяла дузина пушки, насочени срещу тях. А мисълта, че в блокхауса има хора, ги разпалваше още повече и те се приближиха, викайки и скачайки като смахнати. Алкохолът още не бе успял да ги повали — довел ги бе само до състояние на крайна възбуда. Отначало те се опитаха да разбият вратата, като напираха вкупом срещу нея; направена от яки греди и обкована с желязо, тя обаче се оказа достатъчно здрава, за да издържи натиска. Не биха я сломили дори обединените усилия на стотина души. Но Мейбъл не знаеше това и сърцето й леденееше от ужас, когато при всеки опит на индианците отдолу долиташе глух удар, Най-сетне Мейбъл се убеди, че вратата сякаш е от камък — тя не само не поддаваше при ударите, но дори не се разтърсваше и само лекото изскърцване на пантите подсказваше, че това е врата, а не стена. То малко я ободри и в желанието си да научи какво я заплашва отвън, тя надникна през една от бойниците, възползвайки се от първата пауза между атаките на индианците. Всъщност към това я подтикна тъкмо тази внезапно настъпила тишина; известно е, че когато човек е изправен пред някаква опасност, най-много се страхува от неизвестността.